Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 20

— Изглеждам ли щастлива? Усмивката ми неподправена ли е? — попита Джули при влизането ми.

Дейвид я увери, че усмивката й е така истинска, както „плячката й от «Картие»“. Метафората ми се стори доста сполучлива.

— А е напълно изкуствена! Не е ли отвъд! — зарадва се Джули.

— О, да, наистина, отвъднаааа е! — потвърди Дейвид.

— Ходих при дерматолога си днес и знаете ли какво ми разказа за малките мускули около устата? Сигурно не, защото повечето хора дори не подозират за съществуването им. Е, след като навършиш двадесет и три, те започват да се отпускат, но съществува гениален начин да ги поддържаш и да не се лишаваш от усмивката си. Дерматологът ти инжектира малко „Ботокс“, за да ги парализира, и крайчетата на устните ти моментално щръкват нагоре. Щом се сдобиеш с усмивка „Ботокс“, си усмихната цяла вечер без всъщност да се усмихваш, което прави усмихването не така уморително — сподели Джули, въобразявайки си, че говори смислено.

Облеклото за приемите на Мъфи бе задължително официално. След като косата и гримът на Джули бяха готови, тя облече тясна черна копринена минирокля. („Шанел“, от модна колекция, поръчана и доставена от Париж.) Когато изчезна в будоара си, за да види как изглежда, аз се възползвах от услугите на Дейвид и Рейчъл. Има определени светски събирания в Ню Йорк, където е немислимо да се появиш без прическа и грим. Тези на Мъфи бяха сред тях. След известно време грижите за косата и за грима се превръщат в мания. Напълно си убедена, че не можеш сама да си сложиш туш на миглите, защото той неизменно ще се слепи. Гримьорите в Манхатън буквално ти разресват миглите с гъсто гребенче, след като са гримирали очите ти. На слепени от туш мигли тук се гледа като на федерално престъпление.

Точно когато Дейвид започна да нанася блясък върху устните ми, от спалнята на Джули се чу силен писък. Явно предстоеше модно избухване. Не се изненадах. Момичетата в Ню Йорк получават подобни пристъпи всеки път, когато се спомене дреха. Влязох в спалнята и погледнах отражението на Джули в огледалото през рамото й.

— Абсолютно неподходяща! Изглеждам… консервативна и старомодна — простена драматично тя, дърпайки подгъва на миниатюрната рокля. — Погледни ме! Приличам на някой от онова бродуейско шоу за дебели хора! Бъдещият ми ЕС ще си помисли, че съм трол!

Роклята беше страхотна; стопроцентово убийствено шикозна.

— Джули, изглеждаш невероятно. Роклята е толкова къса, че е почти невидима. Тя е точно противоположното на консервативна — обясних аз, опитвайки се да й върна самоувереността.

— На път съм да припадна, а ти ми говориш такива неща! Хайде, всички, оставете ме на мира — простена тя окаяно.

Джули заключи вратата след нас. Започна да се преоблича и преоблича, и преоблича. Иззад вратата обяви, че няма да ходи на събирането, защото щяло да е поредният парад на шивашкото изкуство, прекалено интелектуално, и ще я напрегне сексуално. Макар откровено да не ми пукаше дали ще попадна на някое бляскаво парти в мраморния дом на Мъфи, бях облечена в страхотна бяла шифонена рокля, взета назаем от модния гардероб в офиса — рокля, която твърдо съм решила да върна един ден, и то съвсем скоро, — и щеше да е жалко, ако светът не я види.