Читать «Навън към себе си» онлайн - страница 27

Лично аз не виждах нищо забавно в това да спиш върху куп парцали и останалите двама не изглеждаха по-ентусиазирани от мен.

— Днес богати, утре бедни. Но какво значение има? Не мислите ли, че животът би бил ужасно скучен, ако слънцето грееше непрекъснато?

Не бяхме много убедени.

— Човек носи богатството в себе си. Предметите, които ни заобикалят, нямат никаква стойност.

Това пък съвсем не го разбирахме. А и моментът беше крайно неподходящ за усъвършенстване на духовното ни възпитание. Ако продължаваше в този дух, накрая със сигурност щях да заспя прав.

На следващия ден се приготвихме за път. Въоръженият с ножовка Жорж — трябваше да умолява собственика на хотела да му я заеме — се пребори и с последния болт, после ме изпрати да предупредя останалите, докато сам измъкваше задната седалка. Изглеждаше капнал и на края на силите си. Хукнах към хотела, отнасяйки чашата, след като го видях да мята седалката на рамо и да залита, пребледнял като Христос на Мантеня.

Пред болницата стояхме доста дълго. Рамона ни накара да слезем от автобуса и да изчакаме на една пейка, докато ни приготви сандвичи. Беше кучешки студ, ала небето бе яркосиньо и почти усещахме слънцето върху бузите си. Снегът скърцаше под краката ни като прозрачна захарна покривка, а наблизо имаше нещо като обществена градина, в която можехме да си играем. Но ние не мръднахме от пейката, пъхнали ръце в джобовете, сковани и начумерени. Беше ни писнало от тази експедиция и искахме да се приберем у дома.

При вида на ковчега, който Жорж, Луис и още двама балетисти бързо смъкнаха по стълбището на болницата, Едит пак се разплака. Устата й отново се сгърчи, точно както онази вечер, но този път остана с широко отворени очи и ги наблюдава, без да мигне, в подгизнало от сълзи мълчание.

Отказахме се от сандвичите. Припряно наместиха ковчега в задната част на автобуса и го покриха с няколко одеяла. От разговорите им през изминалата нощ бяхме подразбрали, че нямаме право да превозваме тялото на Мадлен и че се налага да минем без разрешението, което струвало ужасно скъпо. Преди да потеглим, Жорж струпа върху ковчега няколко куфара и се увери, че не бие на очи. След това ме погледна и каза по-скоро на себе си:

— Преди да стигнем границата, ще трябва да измислим нещо по-добро.

После автобусът изръмжа и поехме за Торино под ослепителното слънце.

Отпред седалките бяха разположени една срещу друга. Настанихме се на тях с Рамона, докато Луис и Ребека седнаха от другата страна на пътеката. Рамона ни раздаде няколко наметала, в които ние веднага се увихме, тъй като дори и вътре дъхът ни пушеше като комин и чувствахме краката си така вкочанени, сякаш бяха стиснати в менгеме.

Облегнат на рамото ми, Оли много скоро заспа с палец в устата. Пречеше ми, но всеки път, когато го отблъснех, отново се отпускаше върху мен. Накрая се отказах, тъй като нямах желание да се боричкам с него, а и от това нямаше да има никаква полза. Бях се вдървил от студ и мислите мъчително помръдваха в главата ми, едва докосвайки съзнанието ми. На волана беше Жорж и разговаряше със застаналия до него Луис, който му чупеше орехи. Ослепително бялото поле ме принуждаваше начесто да примигвам. Рамона четеше „Смърт на кредит“, написана от един тип, който живееше близо до нас в Мьодон и от когото малко се страхувахме. Ребека се канеше да похапне. Едит гледаше навън, притиснала чело о стъклото. Не познавах баща си, който бе загинал в битката при Монте Касино само три месеца след като се бе оженил за майка ми и от когото бях наследил единствено необичайното си малко име. Искаше ми се да кажа на Едит, че сега сме наравно. Точно това бяха думите, които ми идваха наум, но те не изразяваха чувствата ми. Чудех се как да й обясня, че аз без баща и тя без майка… така де, не бях много сигурен… но че е нещо такова, сякаш сме споделяли винаги всичко, което сме имали. Ала като поразмислих, идеята ми се стори доста странна, макар и близка до онова, което изпитвах.