Читать «Навън към себе си» онлайн - страница 219
Филип Джиан
Оли почти откачи. Питах се дали съзнава, че двамата с него се състезаваме, дали ме наблюдава, дали дебне моите действия и жестове в тази надпревара. Още нищо не се знаеше, а той бе вече влюбен до уши. И когато го виждах в това състояние, още повече се нервирах.
На мястото на Мерил сигурно бих заключил, че си имам работа с двама нещастни малоумници. Дребните хитрини, до които прибягвахме, бяха жалки и дори не комични, а смехотворни. Понякога се виждах принуден да дам леко предимство на Оли, за да не стана смешен. Припряността ни, а оттам и нашата почти катастрофална непохватност се изразяваха ту в разливането на всевъзможни течности, ту в истинско меле на влизане или излизане през някоя врата. Затова най-често предпочитах да сядам, когато го видех да скача от мястото си, да се отдръпвам, напъхаше ли се между нас, както и да го изчаквам да приключи словоизлиянията си, за да мога на свой ред да взема думата.
Нищо не го спираше. Нямаше да се изненадам, ако се окажеше, че вече не спи, а обикаля в кръг стаята си до разсъмване. Сутрин, когато слизах, Оли беше вече долу. Уроците започваха чак в девет, но той бе вече на крак, за да не пропусне появата на съответното лице. Поздравяваше ме с отсъстващо изражение на лицето, не хапваше нищо и се наливаше с литри кафе. А, и ми се усмихваше. Накратко, беше напълно психясал. Случеше ли се да му изръмжа няколко думи по повод на неадекватното му поведение, той като че ли не разбираше за какво става дума, не отговаряше, а ако имах нещастието да се изпреча между него и прозореца, откъдето можеше да наблюдава градинската портичка, ме прострелваше с убийствен поглед.
Това, неговото, започваше да намирисва все повече на олигофрения. Надявах се, че накрая на Мерил ще й писне от дебилните му изпълнения, още повече че от страх да не би да му се отвори парашутът — знае ли човек! — бях принуден да давам от себе си поне необходимия минимум. Общо взето, чувствах се много по-комфортно в ролята на безразличен тип и искрено казано, нямаше от какво да се оплаквам. Макар че иначе съществуваха куп причини, които ме караха постоянно да се изправям на нокти, а и му имах зъб за толкова много неща, че понякога се улавях неволно да стискам юмруци.
После Мерил ни покани в Щатите.
Това определено намали напрежението, поне моето. Достатъчно бе да се спусна по една стълба, за да отида да се изкъпя и да сложа ред в мислите си. Мястото се оказа малко безлюдничко за моя вкус, но недалеч имаше градче, до което човек можеше да прескочи вечер, ако иска да се поразтуши. Тъй че въпреки обстоятелствата, очертаващите се перспективи бяха по-скоро приятни.
Ние, разбира се, винаги бяхме мечтали за такова пътешествие. Мисълта да продължим да скитосваме из Европа, все така вързани за полите на
