Читать «Навън към себе си» онлайн - страница 17

Когато по някакво чудо Мадлен успяваше да се задържи права и ни забравеха, тримата тръгвахме да дирим приключения. Нощем всички театри си приличаха. Те ни бяха едновременно познати и непознати, като никога не успявахме да разбулим всички мистерии, които криеха. През деня се забавлявахме в тях, но вечер бе различно, вечер атмосферата не беше същата. Паднеше ли нощ, очите ни светваха. Когато пътувахме на турне, всички работеха до много късно. Бяха уморени, изнервени. Смееха се, плачеха и си вдигаха скандали по най-незначителния повод. Винаги се случваше нещо.

Тримата се вряхме навсякъде. Гледахме ги как танцуват, как загряват, как се гримират. Поделяхме си с тях плодовете им, ръфахме от сандвичите им. Слушахме разказите им за техните сантиментални преживявания. Присъствахме на кавгите им и наблюдавахме скришом прегръдките им с безумната надежда, че най-сетне ще се изчукат, тъй като все още не бяхме имали удоволствието да присъстваме на подобно събитие.

Когато си почиваха между две упражнения, правехме с тях куп неща. Денем те често или нямаха време, или ни влачеха със себе си из музеите, където препускахме от експонат на експонат, ала нощем, когато достъпът до театъра биваше забранен за външни лица и изцяло ни принадлежеше, когато Рамона сядаше на пианото и те се редуваха да танцуват, винаги се намираше някой, който да ни отдели малко време и да ни покаже например как се шият пантофки, как се масажира гръб или крак, как се диша с корем, а също и как се мами на карти или се прави клуп.

Обичахме тези моменти повече от всичко на света. А имах и рожден ден. И на никого от трима ни не му се спеше. Освен това хотелската стая беше гадна и тъжна.

Отблъснах чинията, без дори да докосна храната. Станах и погледнах през прозореца.

— Трябва да се върнем там — казах.

Едит си избърса устата.

— Къде? — полюбопитства Оли.

Едит застана до мен. В края на улицата се виждаше тъмната грамада на театъра.

— Знам откъде може да влезем — прошепна тя.

Облякохме якетата. Помогнах на Оли да закопчее канадката си и тримата се измъкнахме на пръсти в коридора.

На минаване край стаята на майка им дочухме шум. Не беше заспала. Според мен или търсеше да гаврътне още една чаша, или не беше успяла да си намери леглото. Лично аз не я обичах много, но не по някаква определена причина. А и тя много рядко благоволяваше да ме заговори. За сметка на това обаче често ни караха да си лягаме рано именно по нейна вина — е, поне аз виждах така нещата. Иначе изобщо не се занимаваше с нас.

Служителят на рецепцията дремеше. Едит мина първа, превита одве като сиукс и безшумна като змия. Оли и аз я последвахме. Държах го здраво, за да бъда сигурен, че няма да се получи засечка.

Улицата беше покрита със сняг. Духаше леден вятър и поривите му клатеха уличните фенери, заставяйки ни да присвиваме очи. Навън нямаше жива душа. Запромъквахме се в индийска нишка покрай стените. Мислех си, че ако ни пипнат, винаги бих могъл да се оправдая с рождения си ден или да обясня, че някакъв тип е бродел из коридорите на хотела и ни е хванало шубето.