Читать «Навън към себе си» онлайн - страница 14

Нямах представа какво й се бе случило. Препрочетох набързо някои отчайващи пасажи, като междувременно прескачах други — буквално отвратителни или до болка досадни. Никакъв смисъл, никакво съдържание, просто унил низ от думи, които играеха комедия и се кривяха в костюмите си, ала без помен от живот. Като повечето от онова, което се пише днес: книги, които се грижат повече за външността, отколкото за душата си, и които сякаш участват в конкурс за красота — разкошни цици, но фригидни. Оставих страниците върху гърдите си. Едит принадлежеше към шепата писатели, които събуждаха у мен желание да си купя книга и ми доставяха неподправено силни емоции само като прочетях името им. Надявах се, че ще живеят още дълго и че ще се появят и други такива. Както и че Бог ще ги опази от амбицията да бъдат признати и да пожертват таланта си заради общоприетите норми. Защото легиони са онези, които полагат нищожното си дарование в нозете на Литературата. Нима Едит смяташе, че й е време да се присъедини към тях?

Бях бесен. Имах усещането, че съм се спуснал бегом по склона на хълм и сега не ми достига въздух. Тя несъмнено дебнеше реакцията ми. Дадох си сметка, че докато съм размишлявал, е стояла зад мен.

Усмихваше се. Според твърденията й бях нейният любим читател. Много скоро щях да разбера дали и занапред ще остана такъв.

— Едит, трябва да ти призная нещо!… — промърморих мрачно.

Не я пощадих, може би бях дори несправедлив и зъл, но се чувствах засегнат и на моменти гневът буквално ме задушаваше. Тя току издърпваше страниците от ръцете ми, а аз ги изтръгвах обратно от нейните, препрочитах й някои пасажи и ехидно се подхилвах. Лицето й бе мъртвешки бледо, устните — плътно стиснати, а по някое време престана дори да ме гледа и ударите ми безпощадно се посипаха върху нея. Почти й се сърдех, че вече не се защитава.

— Какво се надяваш да докажеш? Или може би се стараеш да спечелиш награда за красив почерк? По дяволите, Едит, никога досега не съм чел чак такъв боклук! Ако продължаваш по този начин, много скоро ще се абонираш за литературните вечеринки, на които добрият стар Робер ще те придружава с превелико удоволствие!

Едит протегна ръка, издърпа писанието си от пръстите ми и ме заряза, без думица да продума. Денят бе помрачен. Тя прекара в кабинета си значителна част от следобеда, а вечерта говореше единствено с двете си дъщери. Съжалявах, че се бях държал толкова грубо, но смятах, че имам право. А и не знаех дали възнамерява да вземе под внимание мнението ми. Легна си първа. Когато се приближих до леглото, ме изгледа хладно, придърпа завивките на гърдите си и изсъска:

— Ти пък какво разбираш!

* * *

Разказах всичко на Рамона. Възползвахме се от това, че майка ми се бе курдисала със зяпнала уста пред телевизора — гледаше видеозапис на „Тайнството“, версията на Нижински, изпълнявана от Joffrey Ballet, и щеше да остане така, буквално хербаризирана, още доста дълго време — за да се настаним отвън, на свежия вечерен въздух.

Рамона се чувстваше все още отпаднала, но беше оздравяла и за известно време Спаак се издигна в очите ми. „Все едно я е одраскала котка, момчето ми! — бе заявил той, след като я прегледа. — Вече можеш да прибереш легените.“