Читать «Навън към себе си» онлайн - страница 11

Чаршафите й бяха подгизнали от пот, челото й гореше. Мяташе се в трескава полудрямка, която не посмях да наруша. В гърлото ми заседна буца.

Слязох и пресуших още една чаша.

— Защо ли ви послушах? Аз съм виновен за всичко!

В този миг иззвъня телефонът.

— Да!

— Анри-Джон?… Обажда се Спаак…

— Как… Но къде сте, по дяволите?

— Току-що се прибирам. Какво става?

— Рамона е болна и се нуждае от вас. Незабавно!

— Проклятие!

— Да, не знам какво й е… Не иска да види никого другиго освен вас! Има страхотна температура!

— Добре… Ще се опитам да намина през нощта. Не мога да се освободя по-рано.

— …

— Ало?… Виж, момчето ми, разполагам само с две ръце и два крака…

— Добре… Много добре… Има ли нещо, което междувременно бих могъл да направя?

— Нищо особено. Трябва да я прегледам. Постарай се да не вдига прекалено висока температура. Но не й давай аспирин. Нали я знаеш, с нейната язва…

— Тогава какво?

— Засега нищо. Ще видим, когато дойда.

— Чудесно! А дотогава да се задоволя да държа ръката й, така ли?

— Бога ми… не е необходимо. Я кажи, спомняш ли си „Послание до света“ с Марта Греъм през 54-а?

Уверих го, че няма да мръдна оттук и че разчитаме на него. После затворих телефона и се вторачих в майка ми.

— Е, какво ти каза?

— Емили Дикинсън: Душа, ще тръпнеш ли отново?

За миг леко се смути, но нищо повече. След което заяви:

— Ще приготвя кърпи.

— Нямаш ли нещо по-голямо?

— Не… Може би чаршафи?

Накрая се събрахме в стаята на Рамона. Не беше късно, но имах чувството, че нощта е настъпила много, много отдавна и изобщо не възнамерява да си отива. Наситената с влага топлина, която изпълваше стаята, сякаш се излъчваше от тялото на Рамона като от нажежена тухла, преди да се смеси с острата миризма на пот и с аромата на до болка познатия ми мускатов парфюм, по-силен от уханието и на най-нежната й прегръдка. Майка ми бе свила косата си в кок. Свалих сакото. Известно време стояхме до леглото, докато тя мълвеше неразбираеми думи и трепереше така, като че ли навън вилнееше зима.

— Ти не беше чак толкова зле — прошепна майка ми.

— Но почти… — отвърнах.

Мисля, че дълбоко в спомените си и аз, и майка ми бяхме далеч от действителността и че и двамата пресилвахме нещата: за нея случаят се ограничаваше само с лека температура, докато аз бях убеден, че съм се намирал на границата на агонията.

Започнахме да обсъждаме какви мерки можем да предприемем. Въпреки усилията си Рамона не успя да стане, а и не бяхме много сигурни, че разбира какво искаме от нея. При всеки опит да се надигне тя рухваше обратно с пъшкане и невнятно мърморене. Накрая се отказах от опитите си да я сваля долу. Ваната отпадаше.

Събрахме всички налични легени. Изстъргахме фризера до последното кубче лед, след което го натъпкахме с всевъзможни съдове, пълни с вода, и го усилихме докрай. Изпуших една цигара, докато майка ми препасваше кухненска престилка, повтаряйки за пореден път, че никой не можал да предвиди, че състоянието ми ще се влоши чак до такава степен, и то само за няколко часа.

— Да де, но Рамона остана при мен.