Читать «Словашка народна приказка (Словашка народна приказка)» онлайн - страница 2

— Не плачи, бабо! Разбрах, че козичката ти се е загубила. Чакай, сега ще разбера какво е станало с нея!

Седнал Рачо на един камък, разтворил книгата връз коленете си и почнал важно-важно с пръст да се разхожда по редовете. Людете го гледат — нищо не разбират. Подир малко Рачо изрекъл изтежко:

— Който иска да помогне на бабата, нека тръгне по широкия горски път все направо. Като стигне до един стар, висок и клонест дъб, да свърне наляво; скоро ще дойде до един дълбок трап — там долу, на дъното е паднала козата и блее горкичката жалостно-жалостно, защото е жадна и се бои да остане сама в гората. Засега е още жива и здрава…

Людете хем вярват, хем не вярват, гледат го изкриво:

— Да не ни залъгваш, брей?

— Вярвайте ми! Аз съм гадател-врачувач. В тая книга всичко е записано — каквото е станало и каквото тепърва ще стане. — И им показал книгата. — Нося я чак от далечната страна Персия, където съм изучил тайните науки. Много път съм изминал — през планини и морета, през пустини и полета, през камънаци и храсталаци, дорде дойда при вас…

— Затуй ли дрехите ти са толкоз изпокъсани? — питат го.

— Затуй ами! И за да разберете, че не ви лъжа, дордето се завърнете, аз ще седя ей тук, на този камък, да почивам. У мене няма лъжа, няма измама. Само че побързайте, защото, ако не я доведете до залез слънце, през нощта вълците ще й видят сметката.

Мъжете се размърдали. А Рачо-Врачувачо:

— Хем не забравяйте да вземете въже, че инак няма да можете да я извадите…

Подир час време, ето че се връщат спасителите, водят козата. Всички присъствуващи, колкото се зарадвали, дваж повече се удивили. Почнали един през друг да се надпреварват: едни го дърпат да нощува у тях, други го канят на честна трапеза — имали кнедли, кренделчета с бира, кренвирши… — шега ли е такъв изкусен врачувач, дошъл чак от далечна Персия? Нагостили го, настанили го, гълтат думите му с широко отворени уста. Пък Рачо, като видял, че има кой да го слуша, развързал ги едни опашати…

И бърже — по-бърже, отколкото в приказката може да се изкаже — хукнала мълвата из престолния град за гадателя-врачувач и неговата премъдра книга. Дошла до ушите на краля. Зарадвал се, ама и той, както всички други, хем вярва, хем не му се вярва. Заповядал на придворните си да го дирят из града и да го доведат без забава при него.

Разтичали се кралевите люде — тук, там — намерили го и го водят пред светлия лик на владетеля. А на момъка нозете му се преплитат от страх: едно е да се пошегуваш с онези бедняци, гдето животът от люлка до ковчег се шегува с тях, друго е с крал да си имаш вземане-даване. Може като нищо главичката да си загубиш.

Измерил го кралят от главата до петите — съвсем не вдъхва доверие. „Чакай първом да го изпитам, дали пък не е някой измамник.“ Навел се към кралицата, пришепнал и на ухото нещо; тя кимнала с глава и пришепнала нещо на придворната си камериерка, камериерката скочила и бърже-бърже излязла от престолната зала. Подир малко се връща, а след нея — придворният готвач носи сребърен поднос, връз него — златно блюдо, със златен похлупак покрито.