Читать «Словашка народна приказка (Словашка народна приказка)» онлайн

Рачо-Врачувачо

Словашка народна приказка

Живял преди години в някакво моравско селце един момък на име Ян. Той останал от невръстно дете кръгъл сирак; бил много сиромах, защото и родителите му не били но богати от него, та освен една схлупена къщурка нищо друго не му оставили. Трудно живеел Ян — кога ял, кога гладен спял, та се извишил един тънък-дълъг като върлина. За това селяните го прекоросали Рачо-Дългокрачо. И този прякор така здраво му прилегнал, че скоро всички забравили кръщелното му име и го наричали само Рачо-Дългокрачо. Така и ние ще го наричаме оттук нататък.

Карал Рачо така бедно до някое време. Е, омръзнало му на момъка това тегло и намислил да тръгне но белия свят да си дири късмета. Събрал си парцалите и туй-онуй, което ще му потрябва из пътя; като отворил раклата в къта, из мъкнал от нея една дебела стара книга с кожена подвързия. Взел я и отишъл при селския даскал. Подал му книгата. Даскалът запрелиствал пожълтелите страници, като клател глава. Накрай рекъл:

— Не зная каква ще да е тая книга — не е написана на наш език. А ти откъде си я намерил?

— В раклата ни — заобяснявал Рачо. — Лежи там отпреди аз да се родя. Може да е от дядо, а може и от прадядо ми да е останала. Ала по всичко личи, че това ще да е мъдра книга: сигурно в нея е написано всичко, каквото е било и каквото ще бъде занапред.

— Защо мислиш така, Рачо? — запитал учителят.

— Ясно: книгата е много дебела, значи в нея много нещо има написано; тя е стара, а в старото време людете не са си губили времето да пишат глупости, а само мъдрости; пък виж и тая подвързия от телешка кожа! Щяха ли да я хабят за разни гламавщини, а?

Учителят вдигнал рамене, поклатил глава, нищо не отвърнал.

Рачо си взел книгата под мишница и на сбогуване до бавил:

— С нея, ако човек има ум в главата си, ще може да си изкарва хляба. Ще стана аз гадател-врачувач!

— На добър час, Рачо-Врачувачо! — пошегувал се учи телят.

А момъкът както решил, тъй и сторил. Напъхал си имуществото в една торбичка и тръгнал накъдето го понесли нозете.

Вървял, вървял, прекосил едно поле, прехвърлил една планина, навлязъл в една гора; сетне пак поле, пак планина, пак гора… Стигнал до един могъщ стар дъб, чиято сянка запречвала пътя. Ненадейно дочул някакво козе блеене на близо. Отбил се момъкът да види каква беда се е случила на животното — може пък вълк да го дебне! Наближил, гледа в един дълбок трап паднала коза и не може да излезе. Как да и помогне? — Трябва въже, а Рачо-Дългокрачо въже не носи. Насъбрал той няколко хватки трева и клонки, хвърлил ги на козата — да не гладува, додето й дойде някой на помощ.

Продължил си пътя и скоро стигнал до околностите на престолния град, където се гушат най-сиромасите. Гледа Рачо — скупчили се неколцина, размахват ръце и се над викват. Отишъл при тях и видял в средата една старица — плаче, кърши ръце и си скубе косите:

— Ох, ох, миличката ми виторожка! Вълците са я изяли. Тебе не пожалиха, мене без млечице оставиха, проклетниците! … Ох, ох!

Изстъпил се Рачо пред насъбраните и почнал да утешава старицата: