Читать «Доклад на малцинството» онлайн - страница 11

Седалката под Андертън подскочи и го притисна с лице към задната врата. Болка, неочаквана и непоносима, се взриви в мозъка му, когато се опита да се надигне на треперещите си колене. Някъде наблизо в мъглата пламна ярко огънче и съскащата плазмена струя, извивайки се, пропълзя към разбитото купе на лимузината.

Отнякъде се появиха нечии ръце и го измъкнаха от колата. Тежката седалка се отмести и Андертън не успя да разбере как се оказа на крака, опирайки се на тъмната фигура на своя спасител. Почти увиснал върху непознатия, той позволи да го отведат в тъмната алея наблизо.

В далечината завиха сирените на полицейски коли.

— Ще живееш — каза му право в ухото нисък хриплив глас. Андертън никога досега не беше чувал този глас, той беше също толкова хладен и настойчив, колкото проливния дъжд, който го удряше право в лицето. — Разбираш ли какво ти говоря?

— Да — успя да промълви Андертън, безцелно мачкайки разкъсания ръкав на ризата си. Дълбоката рана на бузата му започна болезнено да пулсира и да сърби. Полузамаян и контузен, той не можеше да се ориентира в обстановката.

— Как?… Вие не…

— Мълчи и ме слушай — бързо каза на Андертън неговият спасител.

Това беше много голям и здрав, дори дебел мъж. Огромните му ръце надеждно държаха Андертън, който се беше облегнал на някаква тухлена стена с надеждата да се скрие от досадния дъжд и трептящите светлинки на горящите автомобили.

— Наложи се да направим това — каза непознатият. — Нямаше друг вариант, имахме твърде малко време. Мислехме, че Каплан ще те задържи доста по-дълго.

— Кои сте вие? — успя да произнесе Андертън.

Мокрото, обсипано с блестящи капки дъжд лице се изкриви в мрачна усмивка.

— Фамилията ми е Флеминг. Пак ще се срещнем. А сега имаме около минута преди да пристигнат полицаите. — Той пъхна в ръцете на Андертън малък плосък пакет. — Тук има достатъчно пари за първо време, за да издържиш. И всички необходими документи. Ние ще се свързваме с теб… Понякога. — Усмивката му стана по-широка и завърши с нервен смях. — Докато не докажеш невинността си!

Андертън примига озадачено.

— Значи все пак е заговор?

— А какво друго? — Флеминг изруга. — Май вече са ти промили мозъка?

— Ами аз си мислех… — измърмори комисарят. Беше му трудно да говори; очевидно се беше лишил от един или два предни зъба. — Длъжността ми… моята жена с този Уитлър… естествено…

— Не се самозалъгвай, сам знаеш всичко. Те са действали много внимателно, всичко е пресметнато до минута. Картичката е трябвало да се появи един час след пристигането на Уитлър… Общо взето, първият етап вече е приключен: Уитлър е комисар, а ти си беглец-престъпник.

— И кой стои зад това?

— Твоята скъпоценна жена.

На Андертън му се зави свят.

— Как… Не може да бъде, сигурен ли сте?