Читать «Следа» онлайн - страница 241

— Ще замръзнем — поклати глава Хенри, но все пак я последва, стремейки се да стъпва в следите й.

— В момента не ти е студено, нали?

— Даже ми е горещо.

— Значи ако започне да ни става студено, просто ставаме и тръгваме обратно…

Хенри не отговори. След боледуването и особено след като я бяха нападнали, твърдостта и волята й бяха значително намалели. От времето на първата им среща в Лос Анджелис, когато беше във великолепна физическа форма — не много едра, но изключително силна. Беше в състояние да прави повече от десет лицеви опори с една ръка, а една миля пробягваше за по-малко от седем минути. Днес беше доволна, ако може да извърви една миля. В рамките на месец беше изгубила цялата си блестяща форма, но едновременно с това и нещо по-важно: мисията. Беше изгубила чувството си за мисия. Луси сериозно се безпокоеше, че никога не бе имала такова, а го бе замествала със суета. А огънят на суетата е буен, но краткотраен и скоро угасва.

— Ей там, горе — обади се задъхано Луси. — Вече го виждам… Отвъд едно малко и напълно замръзнало поточе… По същия път можем да стигнем и до фитнеса… — Щеката й махна в указаната посока: — Ще бъде чудесно да стигнем дотам, а след това да скочим и в сауната…

— Не мога да дишам — оплака се Хенри. — След проклетия грип имам чувството, че белите ми дробове са се свили наполовина.

— Изкара пневмония, а не грип — напомни й Луси. — Или вече си забравила, а? Цяла седмица пиеше антибиотици, включително и в деня, в който се случи всичко…

— Да, точно така. От този ден започна всичко… — Натърти на последната дума и добави: — Предполагам, че в момента използваме евфемизми… — Направи още няколко крачки в дупките, оставени от Луси, после измъчено добави: — Болят ме дробовете…

— А как очакваш да го наричаме? — попита Луси и спря пред дебелия ствол на поваленото дърво, което приличаше на катастрофирал кораб. — Ти как би нарекла това, което се случи?

— Бих казала, че за малко не умрях…

— Ела, седни — покани я Луси и разчисти снега от дънера. — Удобно е… — Дъхът й излиташе под формата на гъсти облачета пара, а кожата на лицето й беше станала безчувствена от студа. — За малко не умря или за малко не те убиха?

— Все тая — промърмори Хенри, спря пред дънера и подозрително се огледа. Заснежената гора ставаше все по-тъмна, сенките се удължаваха. През клоните се виждаха жълтеникавите светлини на вилите и фитнес центъра, от комините излиташе дим.

— Не бих казала, че е все тая — каза Луси и се обърна да я погледне. Направим впечатление, че беше доста отслабнала, а в очите имаше някакво ново, непознато досега пламъче. — „За малко не умрях“, звучи някак отнесено, докато аз искам да усетя истинските ти чувства и емоции…

— По-добре да не искаш такива неща — промърмори Хенри и неохотно се отпусна на заснежената кора, на доста голямо разстояние от приятелката си.