Читать «Следа» онлайн - страница 240

— Безспорно ги търсеше — потвърди продавачът. — Не знам защо, но последния път беше много настоятелен… — Очите му опипаха касовата бележка на плота. — Качествените пури са много, но той искаше кубински. Напомняше ми за онези болни, които се надяват на някакви чудотворни билки, или за болните от артрит, които вярват, че ще се излекуват, ако си инжектират злато… Много странно. Казах му да не търси кубински пури при нас и го изпратих в друг магазин…

— В кой?

— Всъщност, това е ресторант, където се продават разни дефицитни неща. Под тезгяха. Предполагам, че предлагат всичко. Така съм чувал. Но лично не съм ходил там. Нямам нищо общо…

— Къде?

— На няколко пресечки оттук.

— А знаеш ли такива места и в Южна Флорида? — попита Марино. — Места, където се продават такива неща?

— Не — поклати глава мъжът. — Нямам нищо общо с подобни места. Попитайте в онзи ресторант, те вероятно знаят…

— Добре — кимна Марино и прибра найлоновото пликче в джоба си. — А сега идва ред на въпроса за един милион долара. Ти ли каза на Пог за ресторанта, от който може да си купи кубински пури?

— Споменах му, че някои хора купуват пури оттам — отвърна продавачът.

— Как е името на заведението?

— „Ивицата“. Намира се на Кери Стрийт, недалеч оттук. Не исках този човек в магазина си. Държеше се доста странно. Винаги съм го намирал за странен. Идва тук от години, по веднъж в месеца. Не говори много… Но последния път ми се видя още по-странен. Май беше през октомври… Носеше една бейзболна бухалка. Попитах го защо я носи, но той не отговори. Беше много настоятелен по отношение на кубинските пури. Искаше точно „Кохибас“…

— Каква беше бухалката? На червени, сини и бели ивици? — Марино си мислеше за Скарпета, за мелачките, за костите, пепелта и всичко останало, което беше казала след посещението си в кабинета на доктор Филпот.

— Може и да е била — промърмори човекът и му хвърли озадачен поглед. — Но за какво всъщност става въпрос, по дяволите?

56.

В гората край вилите беше студено, тъмнината се прорязваше само от петнисто-белите стволове на трепетликите. Клоните на повечето от тях бяха голи, но стволовете им бяха толкова нагъсто, че гората беше почти непроходима. Луси и Хенри с мъка си пробиваха път между дърветата, отмествайки с ръце заскрежените клонки. Снегът стигаше до коленете им, доста над апреските с дебели подметки, максимално пригодени за такова време. А където имаше навяни преспи — и доста повече.

— Това е лудост — промърмори задъхано Хенри. — Защо го правим?

— Защото имаме нужда да правим нещо — отвърна Луси и хлътна в една пряспа, в която потъна почти до хълбок. — Оуу! Виж това! Невероятна красота!

— Мисля, че изобщо, не биваше да идваш тук — подхвърли Хенри и спря сред синкавата белота на недокосвания сняг. — Аз вече се оправих и възнамерявам да се върна в Лос Анджелис.

— Животът си е твой, ти решаваш…

— Знам, че не го мислиш. Носът ти пораства в момента, в който изтърсиш някоя глупост от тоя сорт!

— Дай да повървим още малко — предложи Луси и се втурна напред, внимавайки да отмества клоните и тънките дръвчета така, че да не шибат лицето на Хенри. Макар че тя със сигурност го заслужаваше. — Тук някъде имаше едно повалено дърво, сигурна съм. Видях го от пътя, докато идвах към теб. Можем да го почистим от снега и да поседнем…