Читать «Следа» онлайн - страница 10

— Май трябва да се обадя и да си я поръчам — игриво подхвърли той. — Това трябва да направя, нали, майко? — Дразнеше я, сякаш телефонът му беше подръка и всеки момент можеше да изпълни заканата си. — На теб без съмнение ще ти хареса! — Пръстите му докоснаха снимката на урната: — Ще харесаш урната на Едгар Алан, нали? Е, добре. Ще се занимаем с нея, когато има какво да празнуваме. В момента обаче работите ми не вървят по план, майко… Да, да, правилно ме чу. Страхувам се, че претърпях известни несполуки…

— Нали ти казах, че си слаба ракия…

— Не, скъпа майко! Въпросът не е в това… — Поклати глава, а ръцете му продължиха да прелистват списанието. — Хайде да не започваме отново. Намираме се в Холивуд и ни е приятно, нали?

Представи си крайбрежната къща с цвят на сьомга, която се намираше недалеч оттук, в душата му се сблъскаха противоречиви емоции. Беше открил къщата в съответствие с плана. Проникна в нея в съответствие с плана. Но после нещата се объркаха и нямаше никакъв повод за празненство.

— Погрешен начин на мислене, погрешен начин на мислене — изфъфли и чукна челото си с два пръста. Така на времето го почукваше майка му. — Нещата не биваше да се развият по този начин… Какво да правя? Какво да правя? Малката рибка успя да избяга… — Пръстите му заплуваха във въздуха. — Остана единствено Голямата риба… — Във въздушното плуване се включиха и двете му ръце. — Малката рибка избяга някъде, но на мен не ми пука къде… Важното е, че Голямата риба все още е там. Но тя едва ли е доволна от факта, че прогоних малката. Не може да е доволна. Което означава, че скоро ще имаме повод за празнуване…

— Избягала?! Що за глупост? Изпусна малката рибка, а се надяваш да хванеш голямата? Господи, наистина си слаба ракия! Как е възможно да си мой син?!

— Не говори така, майко. Не е учтиво.

Главата му остана наведена над списанието с траурни атрибути.

Усети погледа й, който би могъл да закове пирон в стената. Баща му имаше специален израз за него — наричаше го „рошавото око“. Едгар Алан Пог така и не успя да разбере защо един несъмнено страшен поглед на майка му трябва да се нарича „рошаво око“. Очите нямат косми. Дори не беше чувал за око с косми. Ако имаше такова нещо, щеше да го знае. По принцип знаеше много неща. Пусна списанието на пода и стана от жълто-белия градински стол. Протегна се и тръгна към ъгъла, където беше опрял бухалката си. Жалузите на единствения прозорец в дневната бяха спуснати и пречеха на слънчевите лъчи да проникнат във вътрешността на стаята. Приятният здрач се разсейваше от слабата настолна лампа, поставена направо на пода.

— Я да видим какво ще правим сега — промърмори той, прехвърляйки молива в устата си. Говореше на кутията от бисквити, която лежеше под градинския стол. Ръцете му стиснаха ръкохватката на бухалката, очите му внимателно опипаха червените, белите и сините звезди и ивици, които беше докоснал колко пъти?… Да, точно така — сто и единадесет пъти… Извади бялата си носна кърпичка и с обич я плъзна по полираната повърхност на бухалката. После избърса пръстите си с нея. — Днес трябва да направим неща специално… Мисля, че е ред на малко празненство…