Читать «Оттеглянето на Билсън Тупалката» онлайн - страница 11

— Връщам се след минутка, старче — казах аз.

И пришпорван от този все по-гръмовит рев, аз препуснах обратно към залата.

В промеждутъка, докато помагах на моя пострадал приятел, в залата очевидно бяха успели да въведат известно благоприличие. Конфликтът беше загубил първоначалната си бурна невъздържаност. Поддръжниците на благоприличното начало в спора бяха успели да придумат мистър Томас да надене ръкавиците си, бяха успели да намерят един чифт и за Тупалката. Освен това беше ясно — възникналият конфликт се ръководеше от етикета на турнира, защото бяха определили рундове и един от тях току-що беше свършил. Мистър Билсън седеше отпуснат на един стол в своя ъгъл, а секундантите се грижеха за раните му. В другия ъгъл се извисяваше мистър Томас. Дори един поглед към двамата мъже беше достатъчен, за да добия представа какво беше предизвикало внезапният страхотен изблик на ентусиазъм сред патриотите на Луниндно. В последните секунди на рунда, който току-що беше приключил, местният син очевидно категорично беше излязъл напред по точки. Може би някой случаен удар беше успял да си проправи път през гарда на Тупалката, оставяйки го открит и беззащитен за последната атака. Той седеше безсилно отпуснат в ъгъла си и имаше вид на човек, чиито моменти са преброени. Очите му бяха затворени, устата му зееше отворена и цялата му фигура говореше за изтощение. Мистър Томас, напротив, беше подпрял ръце на коленете си, приведен нетърпеливо напред, сякаш тази формалност — почивката между рундовете — дразнеше неговия властен дух.

Гонгът прозвуча и той скочи от мястото си.

— Момко! — прошепна измъчен глас и една ръка ме хвана за лакътя.

С крайчеца на окото си забелязах, че Ъкридж е застанал до мен. Аз се отърсих от него. Моментът не беше никак подходящ за разговор. Цялото ми внимание беше насочено към онова, което ставаше на ринга.

— Чуваш ли, момко?

Положението там беше стигнало онзи етап, когато публиката губи самоконтрол — силните мъже се качват върху столовете си, а слабите мъже крещят: „Сядай!“. Във въздуха витаеше онова наелектризиращо вълнение, което предшества всеки нокаут.

И в следващия момент нокаутът дойде. Ала не Лойд Томас нанесе последния удар. Уилбърфорс Билсън, гордостта на Бърмъндзи, който само миг преди това се клатеше под ударите на своя противник като стар негоден кораб под напора на ураган, беше открил някакъв мистериозен източник на енергия, който му помогна да нанесе онзи последен удар, който печели битки. Той се издигна нагоре, профуча право към целта си и посредством изумителен, чудотворен ъперкът изпълни своята задача. Това беше последната дума. Всеки друг по-лек удар любимият син на Луниндно можеше да понесе с твърдост, защото тялото му сякаш беше направено от тик, неподатливо на повечето неща с изключение на динамита. Но това беше финалът. Той не остави място за спор, нито за отбягване. Лойд Томас се завъртя, описа пълен кръг, отпусна ръце и бавно рухна на пода.