Читать «Сбогом на всички котки» онлайн - страница 4

— До понеделник.

— О, Господи! Днес сме едва петък! — изревал сър Мортимър Прендърби.

Положението, нали разбирате, било крайно неловко за Фреди и се боя, че не му се отразило благоприятно. Би трябвало според мен да се впусне в изискан светски разговор, но единственото, което му хрумнало, било да попита лейди Прендърби дали стреля добре с пушка. Тя отвърнала, че тъй като не притежавала кръвожадни дивашки инстинкти, необходими за един закоравял хладнокръвен убиец, не била добър стрелец, така че нашият приятел провесил долна устна и потънал отново в мълчание.

В общи линии не съжалил особено, когато вечерята приключила. А понеже двамата със сър Мортимър били единствените мъже на масата (останалите столове били запълнени от орляк плесенясали дами, които Фреди класифицирал под общата категория „лели“), той решил, че най-сетне е настъпил моментът, когато двамата ще пообщуват при по-благоприятни обстоятелства и ще се опитат да се оценят взаимно според достойнствата си. С нетърпение очаквал тази уютна среща на чашка портвайн, по време на която щял да заглади недоразумението с котката и изобщо щял да направи всичко по силите си, та да може сър Мортимър да преразгледа отрицателното мнение, което вече си бил съставил.

Ала сър Мортимър несъмнено имал свои оригинални разбирания за задълженията на един домакин. Вместо да обсипе Фреди с шишета портвайн, той само го изгледал с продължителен, лепкав взор, в който се четяла неприкрита погнуса, и изскочил през остъклената врата в градината. Секунда след това главата му пак се появила в процепа на вратата, произнесла „Котки, а!“ и нощта отново я погълнала.

Фреди бил озадачен. Това бил за него новаторски подход. Бил прекарал безброй уикенди в още по-безброй провинциални английски имения, но за пръв път го зарязвали сам след вечерята и той просто недоумявал и не знаел как да възприеме създалото се положение. Все още се маел, когато сър Мортимър отново се мярнал в зрителното му поле, дарил го с поредния си продължителен, лепкав поглед, произнесъл: „Котки, значи!“ и се стопил в мрака на нощта.

Този път Фреди се засегнал. Как може Далия да настоява да се сближи с баща й, след като въпросният родител не се задържа на едно място две последователни секунди? Ако сър Мортимър възнамерявал да прекара остатъка от нощта в метеоритни проблясвания покрай Фреди, как ще успее той да постигне желаното сближаване? Затова с огромно облекчение посрещнал появата на старото си другарче — жълто-черната котка. Тя сякаш му посочила изход от тежкото състояние на духа.

Фреди грабнал от чинията на лейди Прендърби парче недояден банан и цапардосал животното от два метра разстояние. То жално измяукало и скоропостижно се оттеглило. Секунда след това сър Мортимър осъществил поредната си поява.

— Ти ли ритна котката? — попитал.

Фреди изгарял от желание да изкаже на тази дърта зараза мнението си за цирковите му номера, но възпитанието на един Уиджън не му го позволило.

— Не — отвърнал той. — Не съм ритал котката.