Читать «Късметът на Стифъмови» онлайн - страница 8

Настъпило мълчание. От сърбащите звуци, които се разнесли над главата на Стифи, той си направил извода, че дъртият си лочи кафето. Предположението му се подкрепило от факта, че когато онзи отново заговорил, гласът му прозвучал по-уверено.

— Не ме гледай така бе, Гаскойн! В края на краищата, защо човек да не се поотпусне от време на време? Само бездушните сърца не се отдават никога на радости.

— На възрастта на милорд всякакво поотпускане е крайно осъдително.

— Какво против имаш възрастта ми? Човек е толкова стар, колкото се усеща!

— Много добре, милорд!

— Сериозно грешиш, Гаскойн, като си мислиш, че тая сутрин съм махмурлия. Нищо не може да е по-далеч от истината. Чувствувам се като младенец. Я ми виж ръката! Не трепва!

Очевидно при тези думи старият се осмелил да прибегне до нагледна демонстрация, защото на пода кацнала една салфетка.

— Потреперва, милорд!

— Глупости — раздразнил се графът. — Нарочно я изтървах, за да ти покажа с каква лекота ще я вдигна. Гледай, Гаскойн! Сега ще вдигна салфетката!

Но не я вдигнал. Навел се и тъкмо пръстите му се вкопчили в нея, когато внезапно се озовал загледан в облещените очи на Стифи. Настъпило неловко мълчание. Графското лице напуснало полезрението на Стифи и нашият приятел чул как старият преглъща.

— Гаскойн!

— Милорд?

— Гаскойн, под масата има призрак!

— Много добре, милорд.

— Какво значи това „много добре, милорд“? Стига си ми повтарял само „много добре, милорд“! Направи нещо, човече, размърдай се!

— Моля милорд да ме извини, но не ми е прекомерно ясно как желае милорд да постъпя.

— Ами изкъшкай го оттам!

— Нима, милорд?

Гласът на стария се ожесточил.

— Гаскойн, ти чу ли ме да казвам, че тази стая гъмжи от призраци?

— Да, милорд.

— И не ми ли повярва?

— Не, милорд.

— Тогава виж сам! Казвам ти, че го видях със собствените си очи! Тази гадория ме преследва цяла сутрин. Вдигни покривката, Гаскойн, и надникни отдолу!

— Много добре, милорд. Щом милорд настоява. Но не очаквам да съзра духа, за който ме осведоми милорд.

Съзрял го, разбира се. Първото нещо, което се изпречило пред погледа му, бил младият Стифи. Но нашият приятел, макар и рядък пън, при нужда може да действува с ненадмината съобразителност, така че докато показалецът на лявата му ръка бил върху устните му, другата протягала към Гаскойн банкнота от пет лири.

Икономът прибрал петачката и се изправил.

— Е, Гаскойн?

— Светлината под масата е твърде мътна, милорд. Ще погледна още веднъж.

И се навел да прибере втората петачка.

— Не, милорд. Под масата няма нищо.

— Никакви призраци ли, Гаскойн?

— Нито един, милорд.

Старият Уивълскъм глухо изстенал. Чул се шум от отместване на стол.

— Ще изляза да се поразходя, Гаскойн.

— Много добре, милорд.

— Сигурен ли си, че нищо не видя?

— Напълно, милорд.

— Нито дори покойния Адолфъс Стифъм?

— Не, милорд.

Вратата се затворила след стария лорд и Стифи изпълзял изпод масата.

— Добро утро, Гаскойн.

— Добро утро, сър.

— Предполагам, че те постреснах?

— Трябва да призная, сър, че изпитах моментно чувство на изненада. Бях останал с впечатлението, че се намирате в Съединените североамерикански щати.