Читать «Тайна звезда» онлайн - страница 85

— Странно, че си толкова чувствителна, когато те питам за мъже. Никога не си си правила труда да криеш своите завоевания…

— Не го очаквах от теб. — Каза го тихо, едва чуто, после поклати глава и се усмихна студено. — Глупаво от моя страна. Не, никога не съм си правила труда да крия каквото и да било… Освен ако не е нещо важно. Мъжете не са били важни, в по-голямата си част. Какво искаш, да ти кажа, че ти си различен? Би ли ми повярвал, ако ти го кажа?

Той се страхуваше, че да. Ужасяваше се, че би повярвал.

— Не е необходимо. Нещата се развиха прекалено бързо, Грейс. Не се чувствам добре.

— Разбирам. — Тя мислеше, че наистина прекрасно го разбира. — Искаш да забавиш нещата. — Остави чашата си, защото знаеше, че ръката й ще започне да трепери. — Май си направил две такива грамадни крачки, докато аз съм била с гръб. Наистина е трябвало да играя на тази игра като дете, за да внимавам повече за внезапни движения.

— Това не е игра.

— Да, предполагам, че не е игра. — Грейс имаше гордост, ала имаше и сърце. И трябваше да разбере. — Как можа тази сутрин по такъв начин да се любиш с мен, Сет, и да направиш това тази вечер? Как можа да ме докосваш, както никой друг, и да ме нараниш така?

Причината бе точно в това, осъзна той, в непреодолимата му нужда от нея.

— Не се опитвам да те нараня.

— Да, и това е още по-лошо. Ти правиш и на двама ни услуга, нали? Не си ли решил така? Да спреш, преди нещата да са се объркали прекалено? Много е късно. — Гласът й прекъсна, но тя успя да го овладее. — Вече са се объркали.

— По дяволите. — Сет направи крачка към нея, ала Грейс вдигна рязко глава и горещите й сини очи го опърлиха.

— Дори не си и помисляй да ме докосваш сега, когато тези мисли са още в главата ти. Върви си по правия път, лейтенант, а аз ще вървя по моя път. Аз не приемам забавянето. Или вървиш напред, или спираш. — Бясна на себе си, вдигна ръка и избърса една сълза от бузата си. — Очевидно ние сме спрели.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Сет стоеше и се чудеше какво, по дяволите, прави. Това бе жената, която той обичаше, която по някаква странна приумица на съдбата може би наистина също го обичаше. Това бе шансът за живот, какъвто никога не си бе позволявал, за семейство, дом, жена. Сет ги отблъскваше всичките, с две ръце, и сякаш не можеше да се спре.

— Грейс… Искам да дам и на двама ни време да помислим какво правим, какво става.

— Не, не искаш това. — Тя гневно отметна назад косите си. — Мислиш, че понеже те познавам само от няколко дни, не знам как разсъждаваш? С теб съм била по-близка, отколкото с който и да било друг през живота си. Аз те познавам! — Успя накъсано да поеме въздух. — Това, което искаш, е отново да вземеш кормилото в свои ръце, контролният бутон отново да е под пръста ти. Цялата тази история започва да ти се изплъзва, а ти не можеш да позволиш това да се случи.