Читать «Тайна звезда» онлайн - страница 86

— Може и да е вярно. — Бе вярно, осъзна той. Бе абсолютно, ужасяващо вярно. — Но това не променя същината. Аз съм в средата на разследване, а не съм толкова обективен, колкото трябва да бъда, защото съм обвързан с теб. След като приключи…

— И какво ще стане, след като приключи? Ще продължиш оттам, докъдето си стигнал? Не мисля, лейтенант. Ами какво ще стане, когато си по средата на следващото разследване? А на още по-следващото? Приличам ли ти на човек, който ще чака, докато имаш време и място да продължиш една връзка, която ту я има, ту я няма?

— Не. — Сет изправи гръб. — Аз съм полицай и за мен най-важното е работата.

— Не мисля, че някога съм искала от теб да промениш това. Всъщност твоята всеотдайност в работата ми харесва, възхищавам се от нея. Изглежда ми дори героична. — Усмихна се за миг. — Ала това няма връзка, а и целият този разговор е неуместен. — Грейс се обърна и отново взе виното си. — Знаеш как да излезеш.

Не, тя никога не бе искала от него да промени каквото и да било. Никога не бе поставяла под въпрос работата му. Какво, по дяволите, бе сторил?

— Трябва да поговорим.

— Това е твоят стил, не моят. Наистина ли си мислиш, че можеш да стоиш тук, в моя дом… — Гласът й започна да прекъсва. — В моя дом, да разбиеш сърцето ми, да ме зарежеш и после да очакваш цивилизован разговор? Искам да си отидеш. — Грейс стовари чашата върху масата, крехкото столче е счупи и виното се разплиска. — Веднага.

Откъде се взе тази паника, чудеше се Сет. Радиостанцията му иззвъня и той не й обърна внимание.

— Няма да го оставим така.

— Точно така ще го оставим. Да не мислиш, че съм глупава? Да не мислиш, че не видях как ти дойде тук тази вечер, търсейки за какво да се хванеш, за да свършим точно по този начин? Да не мислиш, че не знам, че колкото и да ти бях дала, ти щеше да се държиш на разстояние от мен, да задаваш въпроси, да анализираш, да правиш дисекция на всичко? Е, анализирай това. Исках да ти дам повече, всичко, което би поискал да вземеш. Сега можеш до края на живота си да се чудиш какво точно изгуби тук тази вечер. — Радиостанцията иззвъня отново и тя мина покрай него и рязко отвори входната врата. — Ще трябва да отговориш на това обаждане някъде другаде, лейтенант.

Сет пристъпи към нея, но въпреки че ръцете го боляха, не се поддаде на желанието да я докосне.

— Когато свърша с това, ще се върна.

— Няма да бъдеш добре дошъл.

Той почувства как направи крачка към една линия, която никога не бе пресичал.

— Това няма да има значение. Ще се върна.

Грейс не каза нищо, просто затръшна вратата в лицето му и шумно превъртя ключа, облегна се на вратата, пронизана от болка. Дишаше горещо и накъсано. Бе по-лошо сега, когато вратата бе затворена, сега, когато го бе изхвърлила. А свещите все още блещукаха; цветята още цъфтяха.

Тя виждаше, че всяка стъпка, която бе направила този ден, предишния ден, чак до мига, в който влезе в къщата си и го видя да слиза по стълбите, бе водила към този момент на сляпа скръб и загуба.

Беше безсилна да го спре, помисли си, да промени това, което беше, което бе било по-рано или което щеше да дойде по-късно. Само глупаците вярват, че контролират собствената си съдба, както някога тя вярваше, че контролира своята.