Читать «Даровете на слънцето» онлайн - страница 169

— Да… Или поне мислех, че е това. — Усети как отново го обзема паника. — По дяволите, това не ми е достатъчно.

— Проблемът беше — е — поправи се тя, — че не съм създадена за безразсъдни авантюри. Още преди да ме отнесеш първия път на ръце горе, бях влюбена в теб.

— A ghra!

Посегна да я прегърне, но тя поклати глава и отстъпи.

— Не. Има още. Връщам се в Чикаго, не за да напусна, а да продам апартамента и да уредя някои делови въпроси. Ще се установя тук за постоянно. Не заради теб избрах да го направя. Правя го заради себе си. Искам да пиша. Аз пиша — поправи се тя. — Книга.

— Книга? — Цялото му лице засия. От гордост, даде си сметка тя, и се изуми. — Прекрасно. Значи си предопределена да правиш това.

— Откъде знаеш?

— Дори когато го изричаш, изглеждаш щастлива. Личи ти. А и великолепно разказваш приказки. Казвал съм ти го и друг път.

— Да — промълви тихо тя. — Каза го. Каза го, преди аз да го осъзная.

— Много се радвам за теб.

— Винаги съм искала да го правя, но не намирах куража дори да допусна подобна възможност. Сега го имам. — Сега, даде си сметка тя, разполага с куража да предприема абсолютно всичко. — Искам да пиша и смятам да го правя добре. Ще пиша тук. Това е мястото за мен. Тук е моя дом.

— Значи не си възнамерявала да заминеш завинаги?

— Само за кратко, но твърдо бях решила да не се връщам при теб. Открих моето място тук, Ейдан. Първо трябваше да се убедя, че именно тук ми е мястото. А намерих и цел. И това трябваше да е мое.

— Разбирам те. — Пресегна се и докосна една къдрица. Разбирам те, защото и аз бях същият. Знам го и искам на теб да ти се случи, заедно с всичко останало.

— Открих мястото си, целта си и теб. Именно затова ще се върна при теб. И ще се справя с всичко, което ми предстои. Пресегна се и хвана ръката му. — Ти ми даде думите, Ейдан, и тяхното вълшебство. И аз ще ти отвърна със същото. Защото онова, което започваме тук и днес, ни поставя на равна нога.

Направи пауза — чакаше да я обземат опасения и съмнения. Но я обля единствено радост.

— Никога преди теб не е имало друг — промълви тя тихо. — Макар да съм искала да има, опитвах се, защото се страхувах да съм сама. Сега се научих да бъда сама, да вярвам в себе си, да се харесвам. Няма да се изправя пред теб слаба и немощна, готова да направя каквото и да е, за да не създавам проблеми.

Сърцето му ликуваше. Леко прокара пръст по счупения си нос.

— Тази част от отношенията ни ми е ясна, скъпа.

Тя се засмя, но всъщност не съжаляваше ни най-малко.

— След като те приема веднъж, Ейдан, няма да има друг. Протегна му и другата си ръка. — Завинаги, Ейдан, или никога.

— Завинаги.

Пое ръцете й и ги поднесе към устните си; после коленичи пред нея.

— Какво правиш?