Читать «Даровете на слънцето» онлайн - страница 168

— Вече го каза, Ейдан. Ще забравим случилото се, ще забравим, че някога е станало.

— Никога не съм го изричал преди и в това е проблемът. — Погледът му отново стана напрегнат, също и гласът му. Над главите им трещяха гръмотевици. — Думите съдържат магия, вълшебство. Някои от тях — най-добрите — веднъж произнесени, променят всичко. Е, добре — досега не съм ги казвал. Като страхливец съм се надявал сама да се досетиш. И за това се извинявам. Наистина страшно много искам да се грижа за теб. — Вдигна ръка и я погали по бузата. — Не мога да устоя на порива си да ти давам разни неща и да ти показвам какви ли не места, за да те виждам щастлива.

— Ти си добър човек, Ейдан… — подхвана тя.

— Няма нищо общо с това дали съм добър или не. Обичам те, Джуд.

Видя как очите й се промениха. Оставаше му едно — да разголи сърцето си.

— Загивам от любов по теб. Влюбих се в момента, когато те видях за първи път. Ти си всичко за мен. Никога преди това не е имало друга, нито някога ще има.

Тя изпитваше отчаяна потребност да седне, но земята се стори прекалено далеч.

— Не съм сигурна… Не знам… Господи.

— Няма да те притискам да вземеш бързо решение, както направих преди. Просто те умолявам да ми дадеш още един шанс. Ще уредя нещата тук, а после ще дойда в Чикаго. Бих могъл и там да отворя кръчма.

Идеше й да хване главата си с ръце, за да е сигурна, че няма да падне от раменете й.

— Какво?

— Щом желаеш да живееш там — така да бъде.

— В Чикаго? — Сега вече главата й не я занимаваше. Нищо друго нямаше значение освен мъжа, загледан очите й. Всичко, което желаеше на този свят, бе съсредоточено там. — Ще напуснеш Ардмор, за да дойдеш в Чикаго?

— Ще отида накрай света, за да съм с теб.

— Нужна ми е минутка.

Освободи ръката си, отиде до портата и се облегна на нея, за да си поеме дъх.

Той я обичаше. И заради любовта си бе готов да изостави дом, наследство, родина и да я последва. Не настояваше тя да е онова, което той иска, което се очаква от нея. Стигаше му напълно такава, каквато е.

И нещо повече — бе готов да стане какъвто тя желае. Да стори каквото тя очаква от него.

Същинско чудо.

Не, не. Толкова е естествено, че той я обича не по-малко силно и дълбоко, отколкото тя него. Те са достойни един за друг, както и за целия живот, който ще изградят.

Така е редно. Откри Джуд Мърей. А сега и нещо много по-голямо.

Сърцето й бе спокойно, когато се върна. Той не знаеше какво означава усмивката й.

— Каза, че ти е нужна съпруга, нали?

— Да, стига това да си ти. Ще те чакам колкото време ти е нужно.

— Една година? — Веждите й се стрелнаха нагоре. — Пет, десет?

Стомахът му се стегна още повече.

— Надявам се да успея да те убедя малко по-рано.

Мечтите изискват рискове, помисли си тя. И кураж.

Нейната най-дълбока мечта стоеше пред нея и чакаше отговора й.

— Кажи ми отново, че ме обичаш.

— От все сърце и сега, и завинаги — обичам те, Джуд Франсис.

— Звучи убедително. — Без да откъсва очи от неговите, се върна при градинската порта. — Когато разбрах, че те привличам, реших да се впусна в любовна авантюра — пламенна и страстна, дръзка и безразсъдна. Никога не съм преживявала любовна авантюра, а насреща ми се изпречи един едър и прелестен ирландец, напълно съгласен да ме последва в начинанието. Не желаеше ли и ти същото?