Читать «Алексис Зорбас» онлайн - страница 6

— Докога?

— Какво докога?

— Ще ядеш хартия и ще се цапотиш с мастило? Ела с мен; отвъд, там в Кавказ, хиляди хора от нашето племе са в опасност; ела да ги спасим.

Засмя се, сякаш искаше да се подиграе с тази възвишена своя цел.

— Може, разбира се, и да не ги спасим — добави той, — но поне ние ще се спасим в стремежа си да спасим други. Не е ли така? Нали тъкмо това проповядваш, учителю мой? „Единственият начин да спасиш себе си се състои в това, да се бориш да спасиш другите!“ Напред тогава, учителю, ти, който учеше!… Ела!

Не отвърнах. Свещен Изток, родина на богове, високи планини, Прометеев вик, прикован на скалата… Приковано в онези години на същите тези скали, нашето племе викаше. То беше в опасност и зовеше отново някой от своите синове да го спаси. А аз го слушах и бездействувах, сякаш страданието беше сън, а животът — някаква увлекателна трагедия и би било голяма простащина и наивност да скочиш от ложата на сцената и да се намесиш в действието.

Приятелят ми, без да дочака отговор, стана. Корабната сирена свиреше вече за трети път. Подаде ми ръка.

— Бъди здрав, книжни плъхо! — каза той подигравателно, за да прикрие вълнението си.

Знаеше много добре, че е срамно да не можеш да овладееш сърцето си. Сълзи, мили думи, несвързани движения, простонародни интимности му се струваха грозни неща, недостойни за човека. Никога ние двамата, които толкова много се обичахме, не си бяхме разменили нито една мила дума; играехме си и се дращехме като зверчета. Той — изящен, ироничен, културен; аз — варварин. Той сдържан, свеждащ удобно всички прояви на душата си само до усмивката; аз — рязък, избухващ в неуместен, некултурен смях.

Опитах се да прикрия и аз с някоя по-сурова дума вълнението си, но се засрамих. Не, не се засрамих — не можах. Стиснах ръката му, държах я и не я пусках. Приятелят ми ме изгледа учудено.

— Вълнение ли? — запита ме той, като се мъчеше да се усмихне.

— Да — отвърнах му аз тихо.

— Защо? Нали сме си казали, нали още преди години се бяхме разбрали? Как го наричат това японците, които ти толкова обичаш? „Фудосин!“ Апатия, атараксия, усмихнато лице като неподвижна маска. А какво става под маската — наша си работа!

— Да! — отвърнах отново аз, като се мъчех да не се издам с някое голямо изречение — не бях сигурен дали ще мога да овладея гласа си да не трепери.

Гонгът на кораба удари и подгони от кабина на кабина изпращачите. Валеше тихо. Въздухът се изпълни с пламенни слова на раздяла, клетви, провлечени целувки, припрени, задъхани заръки… Майката се хвърляше върху сина си, жената — върху мъжа си, приятелят — върху приятеля си. Сякаш се разделяха завинаги; сякаш тази кратка раздяла им припомняше другата. Великата. И приятният звън на гонга изведнъж отекна от единия до другия край на кораба, сред влажния въздух като погребална камбана.