Читать «Алексис Зорбас» онлайн - страница 4

Тя притежава, сега виждам това, всички белези на помена. Украсеният поднос с коливото, посипано с дебел пласт ситна захар, а върху нея — написано с канела и бадеми името: АЛЕКСИС ЗОРБАС. Гледам името и изведнъж синьото критско небе се надига и залива мислите ми. Думи, смях, хора, гуляи, грижи, тихи разговори привечер, кръгли очи, които ме гледаха с нежност и презрение, сякаш всеки миг ме поздравяваха с „добре дошъл“, сякаш всеки миг се сбогуваха с мен, завинаги.

И както когато гледаме богато украсения погребален поднос, провисват на връзки като прилепи и други спомени в пещерата на сърцето ни, така и сега, без да желая това, още от първия миг със сянката на Зорбас се преплете една друга любима сянка, а зад нея неочаквано още една — сянката на една изпаднала, нагиздена, нашарена, безброй пъти любена жена, която срещнахме някога със Зорбас на един песъчлив критски бряг, на Ливийско море…

Изглежда, че човешкото сърце е една затворена, пълна с кръв яма и когато тя се открие, всички жадни и безутешни сенки, които непрекъснато се струпват около нас и затъмняват въздуха, се втурват да пият, за да оживеят. Втурват се да пият от кръвта на сърцето ни, защото знаят, че друго възкресение не съществува. И днес пред всички тях тича: Зорбас, с големите си крачки, и отмества настрани другите сенки, защото знае, че за него се извършва днес поменът.

Нека тогава му дадем от кръвта си, за да оживее. Нека сторим всичко, което можем, за да поживее още малко този възхитителен лакомник, пияч, як работник, женкар и скитник. Най-широката душа, най-крепкото тяло, най-свободният вик, който съм срещал през живота си.

I

Запознах се с него в Пирея. Бях отишъл на пристанището да взема кораба за Крит. Наближаваше да съмне. Валеше. Духаше силен вятър и морските пръски достигаха чак до малкото кафененце. Стъклената врата беше затворена и въздухът беше изпълнен с тежка, спарена миризма на хора и градински чай. Навън беше студено и стъклата се бяха изпотили от дъха на посетителите. Пет-шест немигнали през цялата нощ моряци с кафяви, изплетени от козя вълна фланели пиеха кафе и градински чай и гледаха през изпотените стъкла морето.

Рибите, замаяни от ударите на бурята, бяха потърсили убежище по-надълбоко, в тихите води, и чакаха светът горе да се успокои, а рибарите, натъпкани по кафенетата, чакаха и те края на божествената тревога, та рибите да се престрашат и се изкачат на повърхността на водата, за да клъвнат. Калканите, морските дяволи, скатовете се завръщаха от нощните набези да спят. Разсъмваше се. Стъклената врата се отвори; един нисък, изпечен пристанищен работник влезе — гологлав, бос, целият изкалян.