Читать «Алексис Зорбас» онлайн - страница 180

И изведнаж една сянка падна върху ми; разбрах кой беше. И прозвуча гласът, изпълнен с укор:

— Спиш ли?

А аз отговорих също така с укор:

— Забави се; от месеци не съм чувал гласа ти… Къде ходиш?

— Аз съм винаги при теб, но ти ме забравяш. Нямам всякога сили да викам и ти искаш да ме изоставиш. Хубава е луната, хубави са отрупаните със сняг дървета, хубав е животът в горния свят, ала не ме забравяй и мен.

— Никога не те забравям, знаеш това. В първите дни заминах за чужбина, бродех из диви планини, изтощавах тялото си, не мигвах по цели нощи и плачех за теб. Съчиних и поеми, за да не се задуша от мъка; но поемите бяха жалки и не облекчиха никак мъката ми, та да си отдъхна. Едната от тях почва така:

Докато ти вървеше редом със смъртта, възхищавах се на осанката и на напетостта и на двама ви по стръмното нагорнище — като двама другари, които се събуждат сутрин и тръгват…

А в друга една, също незавършена поема, ти виках:

Дръж здраво душата си, скъпи мой, да не се разпилее!

Той се усмихна горчиво; надвеси лицето си над мен, потръпнах от ужас, когато видях бледнината му.

Гледа ме дълго време, мълчаливо, с празните си очни кухини; в тях нямаше вече очи; само две малки бучки пръст.

— Какво мислиш? — прошепнах. — Защо не говориш?

И отново прозвуча, като дълбока, далечна въздишка, гласът му:

— Ах, какво остана от една душа, за която светът беше малък! Няколко стиха от един друг, разпилени и уродливи, нито дори едно цяло четиристишие! Бродя горе по земята, спохождам любимите си същества, но сърцето им е затворено. Откъде да вляза? Как да се съживя? Като куче обикалям около заключената къща на господаря… Ах, ако можех да живея свободен, без да се залавям, като давещ се, за топлите ви, живи тела!

Сълзи бликнаха из очните му кухини, пръстта в тях се превърна в кал.

Но след малко гласът му укрепна.

— Най-голямата радост, която си ми доставил — каза той, — беше веднаж на именния ми ден, в Цюрих, помниш ли? Ти говори за мен. Помниш ли? Имаше и една друга душа с нас…

— Спомням си — отвърнах, — това беше тази, която наричахме нашата Дама…

Замълчахме. Колко века изтекоха оттогава! На празничната трапеза, докато навън валеше сняг и ние седяхме в топлата стая, три обичащи се същества, аз бях възхвалил приятеля си.

— Какво мислиш, учителю мой? — попита сянката със съвсем лека ирония.

— Много неща, всичко…

— А аз за последните ти думи; вдигна чаша и каза: „Мадам, когато Ставридакис е бил бебе, старият му дядо го слагал на едното си коляно, а на другото опирал критската си лира и свирел юнашки песни; да пием тази вечер за негово здраве: нека съдбата нареди тъй, че на коленете на бога да седи вечно!“ Господ много скоро се вслуша в молбата ти, учителю мой!

— Няма значение — казах аз, — любовта побеждава смъртта.

Той се усмихна горчиво, но не продума нищо; чувствувах как тялото му се разтапя, как опипва в тъмнината, как се превръща в ридание, въздишка и присмех…