Читать «Капитани на фрегати» онлайн - страница 30

Но уви, предвижданията ни не се оправдаха. Ремонтът на корабните съоръжения ни задържаха по-дълго, отколкото предполагахме, и ние успяхме да вдигнем котва едва на 12 ноември.

Вятърът беше насрещен. Трябваше да вървим, като сменяме често курса. Минаваше ден след ден, а ние почти не се мръдвахме от място. Едва след две седмици успяхме да влезем в протока и да хвърлим котва.

«Решение», разбира се, не ни беше дочакал. Когато слязох на брега, видях дърво, на чиято кора беше изрязан надпис: «Разрови земята». Наредих незабавно да разкопаят земята под надписа и след няколко минути лопатите на моряците ми се натъкнаха на запечатана бутилка, в която се оказа писмо от Капитан Кук.

В това писмо капитан Кук ми съобщаваше, че ме е чакал три седмици и като не ме е дочакал, поел на юг, за да търси материка. Предлагаше ни да го последваме, но за такова нещо ние не можехме и да мислим. Трябваше да закърпим нашия полуразрушен кораб, да се запасим с гориво и да дадем възможност на измъчените и болни моряци да си отдъхнат.

Чувствувахме се самотни и безпомощни в тази дива гориста страна, разположена на края на света. Туземците бяха сякаш измрели. Бреговете на Куковия проток, доскоро осеяни с многолюдни села, сега бяха мрачни и пусти. Понякога от горите се донасяха някакви странни шумове и гласове, сякаш неизвестни врагове ни наблюдаваха из гъсталака и чакаха само удобен случай да ни нападнат и избият, и ние гледахме колкото се може по-рядко да слизаме на брега.

Но времето минаваше, нищо не се случваше и нашите опасения се разсеяха. Свикнахме с мрачната суровост на крайбрежните скали, а когато в гората се чуваха гласове, казвахме, че крещят птици.

Най-после корабът беше поправен и започнахме да се стягаме за път. Исках на тръгване да наберем плодове и зеленчуци, та да има с какво да се подслади екипажът, на който беше омръзнала вечната сланина с морски сухари.

В злополучния ден на 17 декември изпратих с лодка малък отряд навътре в протока, като наредих да плават покрай брега и събират всички растения, които могат да се ядат. Всички се радваха на такава приятна разходка и тутакси в лодката се настаниха десетина моряци. Начело на отряда поставих двамата си най-добри боцмани, които също бяха много доволни. Единият от тях се казваше Феликс Рау, другият — Томас Гил.

— Върнете се привечер. Утре вдигаме котва — казах им на сбогуване. — И бъдете внимателни. Не влизайте навътре в гората. Особено вие, Гил. Вие винаги се увличате от всичко. Да не стане нужда да ви търсим!

— Мене не е трудно да ме намери човек, сър — смеейки се, отвърна Гил, — аз съм белязан.

И като запретна ръкава, показа ми ръката си, върху която бяха татуирани: «Т.Г.» — първите букви на името му.