Читать «Капитани на фрегати» онлайн - страница 3

— „Планинец“, напред! — гърми рупорът. — Застани до „Нептун“! „Нептун“, напред! Застани до „Тризъбец“! „Тризъбец“, напред! Застани зад „Неустрашими“!

И всичко се раздвижва.

Накрая се освобождава тясна ивица черна вода, по която готовият за отплаване кораб излиза в морето.

Така беше и в една ясна юлска привечер на 1746 година, когато от Стейтското пристанище излезе товарният кораб „Херкулес“, който превозваше въглища. Смрачаваше се, в небето се появиха първите звезди, белите къщички на Стейт чезнеха в далечината и се сливаха със синята ивица на брега.

„Херкулес“ принадлежеше на търговската къща „Братя Уокър“ и натоварен с въглища, пътуваше за Дъблин под командата на капитан Джон Уокър и боцман Хенри Уокър.

Старият „Херкулес“ бе единственият кораб на „Братя Уокър“ и пестеливите братя, за да не увеличават разходите, държаха на него само двама моряци. Разбира се, за такъв екипаж беше трудно да управлява кораба и мнозина му предричаха скорошна гибел, ала морето крепеше „Херкулес“ и той, винаги претоварен, винаги мръсен, продължаваше да плава между Стейт и Дъблин.

Капитан Джон Уокър бе брадат човек, мрачен и скъперник. Той съвсем не приличаше на брат си, Хенри Уокър, млад весел човек.

Хенри Уокър обичаше книгите за пътешествия и често разговаряше в пристанището със стари моряци, посетили далечни страни.

Когато градът изчезна в здрача, Хенри слезе в трюма да види дали са сложени добре чувалите с въглища, дали няма да се разсипят от вълнението. Джон остана на палубата. Четвърт час по-късно Хенри излезе от трюма, като водеше за ръка окъсано и мършаво момче на четиринадесетина години. През парцалите се белееше голото му тяло, от окъсаните обувки се подаваха пръстите му, а твърдите му черни коси стърчаха на всички страни. Лявото му око беше подуто и приличаше на тясна святкаща цепнатинка, затова пък лявото гледаше смело и дръзко. Момчето крачеше с такъв храбър и независим вид, че не можеше да се разбере кой кого води — то ли Хенри Уокър, или Хенри Уокър него.

— Гледай, Джон, каква находка! — каза, смеейки се, Хенри и доведе момчето при брат си. — То се измъкна от чувала с въглища, тръгна право към мен и заяви, че остава завинаги при нас на кораба. Заплаших го, че ще го изхвърля в морето, ала то съвсем не се стресна. Отговори ми, че е по-добре да лежи на морското дъно и да гледа как минават над него корабите, отколкото да се върне назад в Стейт, при търговеца на сукно Съндерсън. Виждал ли си някога такъв чудак? Харесва ми наистина!

Но Джон само се намръщи. Отде накъде ще вози в Ирландия безплатно пътник?

— Как се казваш? — започна той страшния разпит.

— Джеймз Кук, сър.

— Е, господин Джеймз Кук, както виждам, ти искаш да ядеш чужд хляб.

— Не, сър, аз искам да работя.

— Да работиш? Какво искаш да работиш?

— Искам да стана моряк.

— Нужен ни е юнга — понечи да каже Хенри, но Джон го изгледа така, че той тутакси прехапа език.

— Мигар такива хлапета ги бива за моряци? — още по-строго продължи Джон. — Мигар си бил някога в морето? Знам ви аз, готовановци!

— Аз не съм готованец и никога няма да бъда готованец! Аз ще се науча на всичко, сър.