Читать «Вълната, която бучи» онлайн - страница 39

Андрей. За себе си съм решил.

Попов. Накъде?

Андрей. По света.

Попов. Защо трябваше да хвърляш втора бомба, Андрей?

Елена (веднага след Попов). Неблагодарен син си ти. Отначало ми се стопли сърцето. Мислех си, че ще тръгне някак и всичко ще забравим. Можех да се гордея в обществото, че имам син инженер. А сега?… Какво стори? Опетни името ни, сестра си нещастна направи.

Лилия. Майко, остави… и без това не мога да дишам от мъка. Мъчно ми е, Андрей, че не можахме да скитаме по полето, да слушаме птиците, да събираш силата на свежото поле и после да ваеш…

Андрей (отива при нея и я прегръща). Ах, ако можех така да вая, Лилия!…

Попов. Не трябваше въобще да почваш работа. Може би тогава нищо нямате да се случи.

Андрей. Сигурно същото би станало.

Попов. Ако да можеш някак тъй… да останеш, тогава…

Елена. Тогава?… А, Лили?… А ние?

Андрей. Не, не, помислете само, можете ли вие да издържите това положение? Свикнали сте да живеете така. Аз съм ваш син, но ние сме врагове. В този дом на никого не съм нужен. Вие сигурно, преди да се завърна, живеехте съвсем без тревоги. А сега?

Елена. Ти си виновен. Ти сигурно искаше хората да не гледат като прокажени. Сигурно искате отново да се сгромолясаме…

Попов. Не това искаше, нали, Андрей?

Елена. И ти го защищаваш? Побъркахме се всички в тази къща. (Към Андрей.) Ти ни побърка.

Попов (умислен). Как се промени всичко тук… Ти дойде… раздруса… и си отиваш. Кой има право?… Ние или ти?… Да останеш ли?… Тогава — трета, четвърта, пета бомба… Защо ни постави на такова изпитание? Ние сме пак, както някога в морето… (Повишава постепенно гласа си и в края се забравя.) Спокойно… гладко… Слънцето пече и на душата е леко… И изведнъж, съвсем изведнъж, там… на хоризонта се изправя черна стена… стъмва се… и иде… иде по-бързо от страхът дори… иде като тебе… Гони… Бучи… (Силно и с ужас.) Девятий вал, девятий вал!…

Лилия. Татко! Татко!

Андрей. Девятий вал?… Деветата вълна?… Иде като мене?… Не, аз не съм деветата вълна. Аз съм само един предвестник — талаз, една малка вълна, която иде преди нея. Но чува се някъде нейния шум. Шума на вълната, която бучи… На вълната, която иде!… Девятий вал!… И тогава, татко, „гнилия кораб“, „кораб с плъховете“, няма да удържи нейния удар. Компоромиса сам по себе си ще стане излишен… Сега довиждане! (Тръгва.)

Попов (с болка). Андрей, Андрей…

Лилия. Андрей!… Братко!… (Плаче.) Мира. Довиждане, Андрей, до деветата вълна.

Андрей (обръща се за последен път). До деветата вълна! (Излиза.)

Лилия тихо ридае. Мира отива до прозореца вляво. Попов е навел глава. Майката Елена нервничи. Пауза.

Елена. Защо умишлено продължавате това състояние?

Попов. Какво каза?

Елена. Той каза, че сме врагове. Защо са тези сцени? Няма ли да проникне в обществото нашето поведение?

Попов. Ех, стига и ти с твоето общество!

Мира. Виждам го. (Поривисто.) Виждам го още!… (Отпаднала.) Закри се зад едно дърво… Отиде си… Донесе една огромна вяра и си отиде…