Читать «Вълната, която бучи» онлайн - страница 39
Никола Вапцаров
Андрей. За себе си съм решил.
Попов. Накъде?
Андрей. По света.
Попов. Защо трябваше да хвърляш втора бомба, Андрей?
Елена
Лилия. Майко, остави… и без това не мога да дишам от мъка. Мъчно ми е, Андрей, че не можахме да скитаме по полето, да слушаме птиците, да събираш силата на свежото поле и после да ваеш…
Андрей
Попов. Не трябваше въобще да почваш работа. Може би тогава нищо нямате да се случи.
Андрей. Сигурно същото би станало.
Попов. Ако да можеш някак тъй… да останеш, тогава…
Елена. Тогава?… А, Лили?… А ние?
Андрей. Не, не, помислете само, можете ли вие да издържите това положение? Свикнали сте да живеете така. Аз съм ваш син, но ние сме врагове. В този дом на никого не съм нужен. Вие сигурно, преди да се завърна, живеехте съвсем без тревоги. А сега?
Елена. Ти си виновен. Ти сигурно искаше хората да не гледат като прокажени. Сигурно искате отново да се сгромолясаме…
Попов. Не това искаше, нали, Андрей?
Елена. И ти го защищаваш? Побъркахме се всички в тази къща.
Попов
Лилия. Татко! Татко!
Андрей. Девятий вал?… Деветата вълна?… Иде като мене?… Не, аз не съм деветата вълна. Аз съм само един предвестник — талаз, една малка вълна, която иде преди нея. Но чува се някъде нейния шум. Шума на вълната, която бучи… На вълната, която иде!… Девятий вал!… И тогава, татко, „гнилия кораб“, „кораб с плъховете“, няма да удържи нейния удар. Компоромиса сам по себе си ще стане излишен… Сега довиждане!
Попов
Лилия. Андрей!… Братко!…
Андрей
Елена. Защо умишлено продължавате това състояние?
Попов. Какво каза?
Елена. Той каза, че сме врагове. Защо са тези сцени? Няма ли да проникне в обществото нашето поведение?
Попов. Ех, стига и ти с твоето общество!
Мира. Виждам го.