Читать «Вълната, която бучи» онлайн - страница 38

Попов (пресича го). Андрей, Андрей!

Председателят. Никой до днес не ми е казвал такива думи. Язва в моята съвест?… В моята съвест язва?… Не, във вашата съвест има язва… Неблагодарник, аз издигнах семейството ви…

Елена (прекъсва го). Не го слушайте… Той е полудял! Ах, каква неблагодарност!…

Андрей (с болка). Вярно ли, че той ни издигна, татко?… Издигна ли ни той… Нищо ли не му заплатихте вие?… Не мога, не мога да говоря за това…

Елена. Стига, Андрей!… Ах, уби ме ти, уби ме!…

Попов. Какво става тука?…

Председателят. Както става ли? Не знаете ли какво става. Вие допускате в къщата си да бъдем поругани. Ако не се откажеш от този непрокопсан син… Ако не се откажеш, ще трябва да сложа край на досегашната фаворизация.

Попов. Да се откажа от Андрей?

Елена. Разбира се, че ще се откажеш!…

Председателят. Какъв ще бъде авторитета Ви пред работниците? Може би ще Ви се иска да Ви говорят на „ти“ и да си човъркат носа пред Вас.

Андрей. Защо говорите глупости? Кому съм нужен аз тука? Излишни са формалностите — и без това си отивам.

Председателят. Глупости?… Аз… глупости!… Чувате ли?… Чувате ли?… Аз… глупости!

Жорж. Обида на цялото ни семейство, нали, татко?

Председателят. Мълчи, Жорж, не ме ядосвай повече!

На вратата се показват Мира и Лилия.

Казах вече какво искам. Иначе… годежа на Лилия става проблематичен!

Попов. Разбирам ви… разбирам ви… ясно ми е…

Елена. Не, дотам няма да достигнем!

Председателят. Романов, на мнение съм да си отидем. Хайде, Жорж, повече работа нямаме тука. (Тръгват).

Андрей. Намалете налягането, инженер Романов, защото…

Романов (прекъсва го). Вие си свършихте мисията, оста-лото е наша работа…

Лилия (влиза заедно с Мара). Жорж, остани, остани, Жорж! Само за малко…

Председателят. Жорж, бързо с мен!

Излизат Председателят, инженер Романов и Жорж. Лилия отива към вратата и вика след тях.

Лилия. Жорж, Жорж… (Плаче.)

Мира. Защо плачеш? Заслужава ли той да плачеш за него? Ако те обичаше, трябваше да остане.

Лилия. Наистина ли той вече няма да дойде тука?

Елена. Благодари на брат си за слънцето, което ти донесе.

Андрей. Не се страхувай, Лили, условието на баща му не е тежко. Той пак ще се завърне.

Лилия. А ти, Андрей?… Никога ли ти няма да се завърнеш?

Андрей. Ще се завърна пак.

Мира. Ще дойдеш ли?… Наистина ли ще се завърнеш?

Андрей. Ще се завърна. Може би не самия аз, но все пак ще дойда.

Мира. Да, ще дойдеш… Ще бъдеш в бодрия глас на тълпите, пияни от слънцето, което наистина ще свети… (Унесена.) В гръмотевичния звън на ръждясалата верига, която ще се скъса… И аз ще те позная тогава, Андрей!… Ще те видя в радостния поглед на онези, от които ти взе искрящите очи на „Освободения човек“!

Слугинята (влиза). Господарю, господин Сираков иска да говори с вас.

Попов. Да говори? Толкова късно?

Слугинята. Не зная, казва, работата била важна.

Попов. Да почака малко, сега не ми е до работата.

Слугинята. Казва, важно било.

Попов. А аз ти казвам, да почака.

Слугинята излиза.

Елена. Защо не го прие, може би е нещо важно?

Попов (раздразнено). Важно… работа… защо? За какво?… И все пак, не може! Не може!… Така е тръгнало… (Вика.) Не може!… Посоката на инерцията е такава. (Пауза. Потъва в мисли и после внезапно се опомва. Към Андрей.) Е, сега?