Читать «Вълната, която бучи» онлайн - страница 32

Жорж. Лили, моля те, бъди разумна. Не виждаш ли, че майка ти има право. Отдалече всичко изглежда красиво. Отдалече той изглежда герой. Но защо не бе там да чуеш какъв език държа в качеството на „вещо лице“! Татко е страшно огорчен.

Елена. Разбира се, повери му цяла фабрика и той се отплати… Това е моя син, моя син!…

Жорж. Татко мисли, че вече няма да може по-нататък да заема тази длъжност Андрей.

Лилия. Жорж, ти какво мислиш? Мислиш ли, че Андрей ще се съгласи? Дори баща ти да иска, той ще откаже. Сигурна съм, че ще откаже.

Мира (мълчи досега). Ех, та що за Вавилония! Толкова ли е мъчно да се разбере?! Ако той искаше длъжности, сигурно не би постъпил така.

Елена (меда я с ненавист). Вие знаете ли точно какво той иска, ако, разбира се, изключим най-лошата възможност, че е платен отнякъде?

Лилия. Майко!

Елена. Да, така казват всички съвестни хора. Това се говори вече с положителност в обществото. И ако да не бях майка…

Лилия (прекъсва я). Не, ти не си майка! Щом говориш гака, ти не си майка! Поне на Андрей не си…

Мира. Може би вие казахте тези думи, защото Андрей днес руши вашето благополучие; защото не можете да се откъснете от средата си; защото той носи нещо ново, което за едни е слънце, а за вас — черен призрак. Но това не е вярно, не е вярно, разбирате ли? И много лошо е. Ако някога…

Елена (прекъсва я). Вие забравяте, че сте учителка по лиано, а не по морал…

Мира (спокойно). Бих си отишла, но искам да го видя. Искам да му стисна ръката, да му благодаря.

Жорж. Да му благодарите? За какво?

Мира. За вярата, която ми донесе.

Лилия. Убедена съм, че нито една майка в света не е направила синът си мошеник Колко случаи, когато майчината любов възражда душите на хората!… Възражда дори когато са паднали низко, много низко… Майко, Андрей си отива. Ние сме едни, той е друг. Нека си отиде неопетнен от нас. Поне образът му да запазим чист. И болката, майко, и болката, че не можем да бъдем заедно. А не можем… Ние сме сраснали с фотьойлите, с мебелите и мислим, че ни са по-необходими от него. Така и ще си остане. Илюзиите, че той ще вае, удобно настанен при нас, умряха. Нека си отиде неопетнен.

Мира. И нека вярваме, че той вае заедно с милиони една статуя, която е жива… Той е прав!

Елена. Той е прав? (Съвсем нервно.) Той е праз, когато ни плюва, а ние не бива да си повдигнем ръката, за да запазим лицето си.

Лилия. Но ти не пазиш лицето си, а плюваш Андрей. И то съвсем лошо. Какво всъщност е направил той? Само защото не е съгласен с нас, с нашия егоизъм, от който не можем да се откъснем, трябва ли да му отвръщаме така?

Елена. Нашия егоизъм?… Хъммм…

Лилия. Егоизъм. Защото ние защищаваме себе си, а той — семейството на един убит работник.

Елена. Друго няма с какво да се занимаваш, ами приказваш празни приказки!