Читать «Вълната, която бучи» онлайн - страница 30
Никола Вапцаров
Лилия. Едва ли, едва ли е възможно да остави вратата отворена.
Мира. Все пак… случайно… Лилия, моля те, иди виж.
Лилия. Но той е излязъл тази сутрин в тъмно и не се е завръщал през целия ден.
Мира. Аз никога не съм имала щастие, Лилия, може би днес… може би сега вратата е отворена…
Лилия. Добре. Ще проверя, но не ми се вярва.
Мира. Свети? Ето, виждаш ли?
Лилия
Мира
Лилия. Свършено е.
Мира. Свършено?
Лилия. Той си отива.
Мира. Отива ли си?… Толкова ли скоро?… Сама преди малко казах, че той сега се прощава в съда, а ето, като че ли за пръв път чувам. Ти откъде знаеш?
Лилия. Изглежда, че сутринта е забравил лампата, оставил я да свети. Отивам до вратата и го викам. Никой не се се обажда. Чукам — пак никой. Помислих си най-лошото. Тогава погледнах през отвора за ключа…
Мира. Е, какво?
Лилия. Всичко негово — прибрано. На леглото — куфара му и по средата на стаята една дървена колона.
Мира. „Освободения човек“?!…
Лилия. Да „Освободения човек“…
Мира. Свършено е… Сега пак ще тръгне по света и в очите на всеки утруден ще търси вярата, ще пробужда светлия поглед на „Освободения човек“.
Лилия. Ще пробужда, а своя живот ще погуби.
Мира. Ще го раздаде на всички. Ще го разпръсне по четирите посоки, за да го намери един ден — нов, кипящ, разцъфнал живот.
Лилия
Мира. Мъртвият не може да върне и сигурно не за него се бори в съда Андрей, а за живите. Да, за живите. За онези, които умират в нищета. За децата, чиито бащи са убити от машините, от мизерията, от безсърдечието…
Лилия. Мразя ги аз, страшно ги мразя тия железни чудовища, тези машини, които ядат хората. Лакоми… Ууу, каква хищност! Кръц — схрускат човека като орех. Не е ли ужасно?
Мира. А знаеш ли, той казва, че машините трябва да бъдат другари на хората.
Лилия. Да бъдат другари?
Мира. Така казва.
Лилия. Колко много убити хора… Другари?! Какви другари са те? А къде е предишната романтика? Кой ще ни върне предишната романтика? Къде изчезна тя? В техните търбуси.
Идат!… Ах, идат!…
Мира. Не бой се, Лилия. Всичко е преминало вече.
Лилия. Сега?… Какво ще говорим сега? Какво ще говорим, погледите ни какви ще бъдат?…
Мира. Късно е вече.
Лилия. Защо гласа ти трепери, Мира?
Мира. Трепери ли? Навярно… малко ми е хладно. Ще затворя вратата на верандата.
Лилия. А мене ме души. Не е ли от страх, Мира?
Мира. От страх? За това, че всичко е свършено ли? Тогава каква полза да се страхуваме?
Лилия. От страх, че изгубваме нещо, което много обичаме и което вече никога няма да се завърне.
Мира. За него боли… Но то е нищо пред радостта, че имам вяра, онази вяра, която ми донесе той.