Читать «Вълната, която бучи» онлайн - страница 30

Лилия. Едва ли, едва ли е възможно да остави вратата отворена.

Мира. Все пак… случайно… Лилия, моля те, иди виж.

Лилия. Но той е излязъл тази сутрин в тъмно и не се е завръщал през целия ден.

Мира. Аз никога не съм имала щастие, Лилия, може би днес… може би сега вратата е отворена…

Лилия. Добре. Ще проверя, но не ми се вярва. (Излиза. Говори отвън.) Мира, като че ли лампата в стаята му свети.

Мира. Свети? Ето, виждаш ли?

Лилия (отвън). Чакай малко. Андрей, тука ли си? (Пауза.) Андрей!… Ах, Мира! (Тичешком влиза.)

Мира (тревожно). Какво има? Какво стана?

Лилия. Свършено е.

Мира. Свършено?

Лилия. Той си отива.

Мира. Отива ли си?… Толкова ли скоро?… Сама преди малко казах, че той сега се прощава в съда, а ето, като че ли за пръв път чувам. Ти откъде знаеш?

Лилия. Изглежда, че сутринта е забравил лампата, оставил я да свети. Отивам до вратата и го викам. Никой не се се обажда. Чукам — пак никой. Помислих си най-лошото. Тогава погледнах през отвора за ключа…

Мира. Е, какво?

Лилия. Всичко негово — прибрано. На леглото — куфара му и по средата на стаята една дървена колона.

Мира. „Освободения човек“?!…

Лилия. Да „Освободения човек“…

Мира. Свършено е… Сега пак ще тръгне по света и в очите на всеки утруден ще търси вярата, ще пробужда светлия поглед на „Освободения човек“.

Лилия. Ще пробужда, а своя живот ще погуби.

Мира. Ще го раздаде на всички. Ще го разпръсне по четирите посоки, за да го намери един ден — нов, кипящ, разцъфнал живот.

Лилия (отива към десния прозорец). Не мога вече, не мога да издържам. Души ме… Защо се бавят? Какво прави Андрей?… Толкова ли е необходимо?… Може ли да върне един умрял?

Мира. Мъртвият не може да върне и сигурно не за него се бори в съда Андрей, а за живите. Да, за живите. За онези, които умират в нищета. За децата, чиито бащи са убити от машините, от мизерията, от безсърдечието…

Лилия. Мразя ги аз, страшно ги мразя тия железни чудовища, тези машини, които ядат хората. Лакоми… Ууу, каква хищност! Кръц — схрускат човека като орех. Не е ли ужасно?

Мира. А знаеш ли, той казва, че машините трябва да бъдат другари на хората.

Лилия. Да бъдат другари?

Мира. Така казва.

Лилия. Колко много убити хора… Другари?! Какви другари са те? А къде е предишната романтика? Кой ще ни върне предишната романтика? Къде изчезна тя? В техните търбуси.

Чува се шум на спиращ автомобил, който после отново отминава.

Идат!… Ах, идат!…

Мира. Не бой се, Лилия. Всичко е преминало вече.

Лилия. Сега?… Какво ще говорим сега? Какво ще говорим, погледите ни какви ще бъдат?…

Мира. Късно е вече.

Лилия. Защо гласа ти трепери, Мира?

Мира. Трепери ли? Навярно… малко ми е хладно. Ще затворя вратата на верандата. (Отива и я затваря.)

Лилия. А мене ме души. Не е ли от страх, Мира?

Мира. От страх? За това, че всичко е свършено ли? Тогава каква полза да се страхуваме?

Лилия. От страх, че изгубваме нещо, което много обичаме и което вече никога няма да се завърне.

Мира. За него боли… Но то е нищо пред радостта, че имам вяра, онази вяра, която ми донесе той.

Влизат Елена и Жорж.