Читать «Вълната, която бучи» онлайн - страница 27

Романов. Остави сега тези работи. Аз утре заминавам за по-дълго време. Струва ми се, че имам при тебе някакъв дълг.

Кръчмарят. Дълг?! Та вие никога не сте влизали в мойта кръчма.

Романов. И таз добра! Никога? Я си спомни! Аз имам да уреждам с тебе доста голяма сметчица, как си забравил?

Кръчмарят. А че… не помня такова нещо, господин инженер.

Романов. Ти да не мислиш, че за някакви хиляда и двеста-триста лева ще се черня? Или за това, че съм защитил интересите ти пред фабричния съвет, та трябва да ми ги простиш? (Смее се.)

Кръчмарят. Не е там работата бе, господин инженер, ама не помня.

Романов (изважда портфейла, си и го разтваря. Кръчмарят гледа алчно парите). Вземи. (Подава му няколко банкноти.)

Кръчмарят. Брей, толкова да съм изкуфял!… Как съм забравил!… Ама аз не помня и да съм сънувал такова нещо.

Попов. Вземи де, щом ти казва инженера, значи, така е. Никой не си дава парите на вятъра.

Кръчмарят (взима парите). Дума няма бе, ама не мога да се начудя. Изглупял съм аз, изглупял — ето какво.

Романов. Бай Коста, ти си забравил, че имам да та давам над хиляда лева. Не е ли възможно също така да си забравил колко шишенца ракия е изпил тази сутрин Арсо Македонеца?

Кръчмарят. Ех, всичко става, хора сме…

Романов. Защото, ако всеки консумира у тебе само по едно шише ракия, къде ще ти излезе края? Тогава по-добре да отворим фабрична лавка.

Кръчмарят. А сега де! Какво приказвате? Все някак поминуваме.

Романов. С толкова малко шишета?

Кръчмарят. А че… може и повече да са били.

Романов. Тъй — пет, шест?…

Кръчмарят. А че както обичате — може и седем, осем.

Романов. А напи ли се Арсо?

Кръчмарят. Не беше пиян човек.

Романов (подава му друга банкнота). Да не би да не си забелязал? Сигурно съвсем слабо е залитал?

Кръчмарят (взема банкнотата). Той че залиташе — залиташе, ама аз си помислих да не е сънен човека.

Романов. С една дума — пиян беше. Пиян, но само набито око може да го забележи, нали?

Кръчмарят (смига лукаво). Така.

Романов. За кръчмата си сега не се бой. Всичко е наред. Ти ще потвърдиш това, което каза, ако стане нужда, нали?

Кръчмарят. Само… такова… да не отида зад решетката, господин инженер?

Романов. Не се бой, щом съм аз с тебе, и правдата е с нас. Няма от какво да се страхуваш. Хайде, сега, иди си гледай клиентите. Казаното — казано.

Кръчмарят. Само, което сме говорили, тука да си остане. Ако научат работниците, ще ме изядат с парцалите.

Романов. Може ли, не сме деца!

Кръчмарят. Хайде със здраве. (Излиза.)

Романов (към Андрей). Що за приумица имате? Мислите ли, че няма да се справя? О-ооо и още как! Нима една преграда у вас не създава импулс да я преодолеете? Нима искате да минете по линията на най-малкото съпротивление? Вие за кого се борите, за мъртвите ли? (Сочи вратата вляво.)

Андрей. За кого се боря? За живите. За ония, които трябва да живеят.

Романов. Това сме ние — двигателите на фабриката.

Андрей. Не! Това са милионите гниещи в тъмни бордеи, това са хилядите просмукани от минната влага, но отправили очите си към едно огромно слънце…