Читать «Трудно е да бъдеш добър» онлайн - страница 5

— Малко съм изнервена. — Станах и започнах да се обличам. — Ще изляза да се поразходя.

Стаята беше наета от мен, затова взех ключа със себе си, но още в момента, в който го сложих в чантата си, ми стана ясно, че няма да се върна. Искам да съм вкъщи, да крещя, да плача, да се чувствам гузна за объркването в живота на децата ни, което ще създадем. Здравната служба плаща стаята. Въпреки това Стивън ще трябва да поеме минибара.

Един-два часа карах по пътя, след което спрях пред едно кафене за чаша чай и понички. Ако това беше филм, нещо щеше да се случи по пътя към къщи, нещо, което да илюстрира и подсили значимостта на пътуването. Щях да се запозная с някой или да реша да стана нов човек, или да извърша престъпление, или дори да бъда отвлечена от престъпник. Някой деветнайсетгодишен, пристрастен към дрогата, слабообразован, който се оказва по-интелигентен, че дори и по-грижовен от мен, макар аз да съм лекар, а той — въоръжен обирвач. И той ще научи нещо от мен, и аз — от него, след което ще продължим по своите пътища, незримо, но дълбоко помъдрели от краткото ни запознанство. Но както казах и преди, това не е филм и затова си изядох поничките, изпих си чая и се качих обратно на колата. (Защо все говоря за филми? За последните две години съм ходила само два пъти на кино, като и в двата филма главни герои бяха някакви рисувани насекоми. Съвсем възможно е по-голямата част от филмите, които ги дават в днешновреме, да са именно за жени, които безпроблемно пътуват от Лийдс за Лондон, и някъде по магистралата M1 спират за чай и понички.) Пътят ми отне едва три часа, със все поничките. В шест часа, вече си бях вкъщи, където заварих един заспал дом, който, както успях да забележа, беше започнал горчиво да вони на поражение.

Никой не се събуди до осем без петнайсет, така че задрямах на дивана. Въпреки разните му там телефонни разговори и любовници, аз се радвах да съм си вкъщи. Радвах се да усещам топлината на заспалите ми, неразбиращи деца, прокрадваща се през тавана. Нямах желание да лягам в общото легло, не и тази нощ или сутрин или каквото там се падаше в момента — не заради Стивън, а защото все още не съм решила дали някога пак ще спя с Дейвид. Какъв ще е смисълът? Но пък от друга гледна точка, какъв изобщо е смисълът, с развод или без развод? Всичко това е много странно — провеждала съм безброй разговори със или за хора, които „спят в отделни спални“, като че ли спането в общо легло е единственото необходимо условие за оцеляването на брака. Но колкото и да се влошат нещата, споделянето на общо легло никога не е било проблем, останалата част от живота е наистина ужасяващото. Откакто наскоро проблемите ни с Дейвид започнаха да назряват, се е случвало самият факт, че е буден, активен, в съзнание, движещ се и говорещ, да ме кара да искам да повръщам, до такава степен вече не мога да го понасям. Но през нощта е друго. Продължаваме да правим любов, по един полусъзнателен, функционален начин, но не заради секса, а по-скоро заради това, че за последните двайсетина години сме разработили начин, по който да спим заедно. Вече имам контури по тялото, които съответстват на лактите, коленете и гениталиите му. Някак си никой друг не може да се пригоди към тях по начина, по който може той. Особено пък Стивън, който, въпреки че е по-слаб и по-висок и притежава разни други физически характеристики, които би трябвало да са препоръчителни за всяка една жена, която си търси любовник, се оказа, че има части на тялото, разположени на погрешните места. Случваше се снощи на моменти мрачно да се чудя дали Дейвид не е единственият човек на света, с когото някога бих могла да се чувствам удобно, дали бракът ни, както и безброй други бракове, не е оцелял благодарение на някаква перфектна ръстово-теглова зависимост, която все още не е достатъчно добре изследвана, както и дали микроскопична част от милиметъра в погрешната посока при някой от двамата партньори не би означавало, че връзката изобщо не би просъществувала. А и не е само това. Когато Дейвид е заспал, мога да го превръщам отново в човека, който все още обичам. Мога да наложа върху спящата му фигура представата си за това какъв трябва да е, за това какъв беше, като седемте часа прекарани с този Дейвид ми вдъхват точно толкова сила, колкото ми е необходима, за да прекарам следващия ден с другия Дейвид.