Читать «Трудно е да бъдеш добър» онлайн
Ник Хорнби
Ник Хорнби
Трудно е да бъдеш добър
Едно
Бях на един паркинг в Лийдс, когато казах на съпруга ми, че вече не искам да съм омъжена за него. Дейвид дори не беше с мен на паркинга. Беше си вкъщи, гледаше децата и аз му се обадих просто за да го подсетя, че трябва да напише бележка иа класната на Моли. Другото просто някак си… ми се изплъзна. Разбира се, беше грешка. Въпреки че, за мое голямо учудване, се оказа, че съм жена, която може да каже на съпруга си, че не иска повече да бъде омъжена за него, то определено не мислех, че съм човек, който ще тръгне да прави това на някакъв си паркинг, и то по мобилния си телефон. Явно ще се наложи тази моя конкретна преценка да бъде преразгледана. Мога например да опиша себе си като човек, който не забравя имена, защото хилядократно съм успявала да запомня различни имена, и само веднъж или два пъти ми се е случвало да забравя някое. Но за повечето хора разговорите, които слагат край на брачния им живот, ако изобщо провеждат такива, се случват само веднъж. Ако решиш да проведеш подобен разговор по мобифона си на някакъв паркинг в Лийдс, то не можеш да твърдиш, че всъщност това не е типично за теб, по същия начин, по който Ли Харви Осуалд не може да твърди, че убиването на президенти всъщност не представлява нещо типично за него. Понякога се налага да съдим за себе си по еднократен акт.
По-късно, докато бях в хотелската стая и не можех да заспя — нещо, което поне донякъде ме утешаваше, защото макар да се бях превърнала в жена, която прекратява брака си на разни паркинги, то поне имах благоприличието да се въртя цяла нощ след това, — си припомних с колкото можах повече подробности нашия разговор, като се опитах да разбера как успяхме да стигнем оттам (часа на Моли за зъболекар) дотук (неизбежен развод) в рамките на три минути. Добре де, десет. Което се превърна в безкраен размисъл в три часа през нощта за това, как можахме да стигнем оттам (бала на колежа през 76-та) дотук (неизбежен развод) в рамките на двайсет и четири години.
Честно казано, втората част на този мой анализ ми отне много време, единствено защото двайсет и четири години са доста дълъг период, а в главата ми непрекъснато неканени се пръкват разни малки нещица, дребни подробности, които в широк план всъщност нямат кой знае каква връзка с всичко това. Ако разсъжденията ми за нашия брак можеха да бъдат екранизирани, то критиците щяха да кажат, че всичко е глазура и липсва развръзка и че може да се обобщи по следния начин: срещат се мъж и жена, влюбват се един в друг, раждат им се деца, започват да се карат, стават дебели и намусени (той) и отчаяни и намусени (тя), след което се разделят. Не бих оспорила такова резюме. Не сме някакво си там изключение.
Но телефонният разговор… Все не намирам връзката, момента, в който се превърна от относително уравновесен и искрено банален разговор на тема домашни отговорности, в катастрофалния миг, довел до края на известния нам свят. Спомням си почти дума по дума как започна разговорът ни:
Аз: „Здравей.“
Той: „Здрасти. Какво става?“
