Читать «Трудно е да бъдеш добър» онлайн - страница 17

— Трябва да говоря с теб — каза тя. — Дължа ти извинение.

— За какво?

— Случвало ли ти се е да лежиш в леглото и да не можеш да заспиш, накрая се опитваш да възпроизведеш наново предишни разговори и да ги запишеш? Все едно са диалози от театрална пиеса?

— Не.

Много обичам Бека, но започва да ме съмнява, че не е с всичкия си.

— А трябва. Голям купон е. Аз си ги пазя. От време на време ги преглеждам.

— Защо не накараш човека, с който си провела разговора, да идва у вас и да си прочита репликите на глас?

Погледна ме и направи гримаса все едно аз съм побърканата.

— Какъв ще е смисълът? Все едно. Сещаш ли се за последният път, когато ходихме на пица? Ами, аз, нали знаеш, записах разговора. Значи, спомних си всичко онова за брат ти. Но ти — не се смей — спомена ли нещо за изневяра?

— Тихо! — Затворих вратата.

— Господи! Така е, нали?

— Да.

— И аз не ти обърнах внимание?

— Да.

— Кейти, много съжалявам. Защо постъпвам така?

Направих гримаса, с която да й кажа, че не мога да й помогна.

— Добре ли си?

— Да. Долу-горе.

— И значи, за какво става въпрос?

Беше ми интересно да разкодирам интонациите в гласа й. А те се преплитаха. Имаше я, изразяващата момичешкото: „Уааа, искам всичко да чуя!“, но тя познаваше Дейвид, както и Том, и Моли, така че имаше елемент на предпазливост, на загриженост, а вероятно и на неодобрение.

— Сериозна ли е работата?

— Не ми се говори за това, Бека.

— Но преди искаше.

— Да, исках. Но сега вече не знам какво толкова да говоря за това.

— Защо го правиш?

— Не знам.

— Влюбена ли си?

— Не.

— Е, защо тогава?

— Не знам.

Но мисля, че всъщност знам. Ала Бека просто няма да ме разбере. А пък ако ме разбере, ще започне да ме съжалява повече, отколкото бих могла да понеса. Бих могла да й кажа за вълнението през изминалите няколко седмици и за другоземната замечтаност при правенето на любов. Но не бих могла да й обясня, че интересът на Стивън към мен, това, че го привличам, е единственото оптимистично усещане, което изпитвам. Прекалено жалко е. Нямаше да й хареса.

Притеснявах се за срещата ми със Стивън след работа, защото имах усещането, че навлизам в етап втори на нещо, а етап втори, изглежда, е потенциално по-сериозен от етап първи. Знам, разбира се, че етап първи е свързан с най-различни сериозни неща — най-малкото изневяра и измама, но това приключи, а и аз нямах нищо против. Мислех, че Стивън е нещо, което просто мога да махна от съзнанието си по същия начин, по който човек маха трохите от масата. Но пък ако наистина беше троха, която бях успяла да отстраня, то нямаше да дойде по този начин в кабинета, с фалшива превръзка на рамото. Започва все по-малко да прилича на троха и все повече да напомня на петно от вино или мазно леке, неприятно и доста видимо. Истината е, че ми беше притеснено, а се притеснях, защото нямаше да се срещна със Стивън с намерението да му кажа, че повече не искам да се виждаме.

Не исках да ме взима от работата, защото хората там са клюкари, така че се уговорихме да се срещнем в жилищния комплекс отсреща. За да избегнем вероятността да се разминем, уточнихме къщата, пред която да се срещнем. По пътя си мислех за човека с цирея, защото това, което правех, беше лошо, подлярско, а за да гледаш нечий цирей в ректалната област, трябва да си добър човек (освен, предполагам, ако не си много, много лош, в смисъл болен, извратен или первезен), така че, когато видях колата на Стивън, не бях особено фокусирана в това какво трябва да правя и как да се държа с него. Качих се и потеглихме към Кларкънуел, защото Стивън знаел някакъв тих бар в някакъв спретнат, нов хотел, а чак по-късно започнах да се чудя как човек, който работи за протестна организация в Камдън може да знае нещо за спретнатите нови хотели в Кларкънуел.