Читать «Трудно е да бъдеш добър» онлайн - страница 14

Казвам си: „Мога, мисля, че мога. Мога да живея такъв живот.“

Една съботна вечер, Дейвид и аз излязохме на вечеря с Джайлс и Кристин, едни приятели, които познаваме още от колежа. Между мен и Дейвид нямаше проблеми в момента, а и беше хубаво място, традиционен италиански ресторант, в северозападните покрайнини на града, с всичките им хлебчета, кошници с вино и наистина добро телешко (а ако се съгласим със всеобщото мнение, че лекарите не може да са лоши хора, освен ако не са от онези, които инжектират малки деца и пенсионери със смъртоносни серуми, то мисля, че и на мен ми се полага малко телешко от време на време). По средата на вечерта, докато Дейвид беше в поредния си Най-озлобеният човек в Халоуей-вихър (в случай че ви интересува, става въпрос за агресивна атака срещу хората, които решават какво да се сложи във восъчната галерия Мадам Тисо), забелязах, че Джайлс и Кристин се превиват от смях. И не се смееха на Дейвид, а с него. И въпреки че ми е дошло до гуша от тирадите на Дейвид, от привидно неизчерпаемата му себеизяждаща го ярост, внезапно осъзнах, че същевременно наистина умее да забавлява хората. Това ме накара да изпитам доброжелателност, дори топлота към него, и когато се върнахме вкъщи, се отдадохме на още малко натискане на копчета.

А на следващата сутрин отидохме с Моли и Том до плувния басейн Арчуеп и когато една от изкуствените вълни на басейна накара Моли да изгуби равновесие и да изчезна под водата, и четиримата, дори и Дейвид, изпаднахме в луд смях. В момента, в който се поуспокоихме, усетих колко претенциозна съм станала. Не се правя на сантиментална. Осъзнавам, че тази весела картинка на щастливото семейство представляваше именно това — единичен момент, кадър, защото ако беше нередактиран видеоклип, щеше също така да хване и сръднята на Том на път за басейна (мрази да ходи с нас, предпочита да отиде у Джейми), както и поредната дудня на Дейвид (не разреших на децата да си купят чипс от монетния автомат, защото се прибирахме вкъщи и щяхме веднага да обядваме, което принуди Дейвид да ме осведоми, че съм живо олицетворение на скучна бабичка, поддръжничка на Тони Блеър). Това, което имам предвид, не е, че животът ми е едно безкрайно лято, а пък аз съм просто прекалено егоцентрична, за да оценя това (въпреки че е възможно да е и така, което значи, че наистина съм прекалено егоцентрична, за да го оценя), а че е възможно да има и моменти на щастие и докато траят тези моменти, нямам право да изисквам нещо повече за себе си, предвид хаоса, който би настъпил.

Същата вечер се скарах жестоко с Дейвид, а на следващия ден Стивън се появи в службата ми и аз от изненада се полях с недотам пълната си чаша.

Всъщност за караницата няма какво толкова да се говори — просто караница между двама човека, които не се харесват достатъчно, че да не се карат помежду си. Започна се заради нвкакъв скъсан найлонов плик (не знаех, че е скъсан и казах на Дейвид да го използва за… Ох, все едно, няма значение) и приключи с това, че казах на Дейвид, че е некадърен и зъл копелдак, а той ми каза, че му се повръщало всеки път, като чуел гласа ми. Работата със Стивън беше къде-къде по-сериозна. Понеделник сутрин е времето, когато обслужваме хората без предварително уговорен час и тъкмо бях приключила с един симпатяга, който внезапно бе решил, че има рак на ректума. (Нямаше. Имаше цирей — в резултат, предполагам, на надменното му отношение към личната хигиена, въпреки че няма да ви натоварвам с подробностите.) Отидох до рецепцията, за да взема следващата партида медицински картони и видях Стивън да седи в чакалнята, с превръзка през рамото, която съвсем явно беше самоделна.