Читать «Трудно е да бъдеш добър» онлайн - страница 10

— Не, благодаря.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

— Както искаш.

Това вече е друго нещо. В тона му се прокрадна лека нотка на обида, все едно на неистовите му усилия да люби, а не да мрази, беше отвърнато с агресивна войнственост.

— Искаш ли да поговорим?

Сви рамене.

— Добре. За какво?

— Ами, за вчера. За това, което ти казах по телефона.

— И какво ми каза по телефона?

— Че искам развод.

— Така ли каза? Я виж ти. Ах, че нелюбезно, а? Хич не е хубаво да казваш такива неща на мъжа си.

— Моля те, престани.

— А какво искаш да правя?

— Да се държиш нормално.

— Добре тогава. Ти искаш развод, — а аз — не. Което значи, че ако не можеш да докажеш, че съм те малтретирал или не съм си изпълнявал съпружеските задължения, или к’вото щеш там, или пък, че съм чукал друга жена, то ще се наложи да се изнесеш и чак след пет години живот без мен, ще ти дам развод. Ако бях на твое място, щях да се размърдам. Пет години си е бая време. Надали ти се ще да отлагаш.

Разбира се, не бях помислила за това. Някакси си представях, че изричането на думите ще е достатъчно, че самият израз на такова желание ще е доказателство, че бракът ни не върви.

— Ами какво, ако съм… Нали знаеш…

— Не, не знам.

Не бях готова за всичко това. Просто разговорът си имаше своя логика.

— Прелюбодействал.

— Ти? Светата вода ненапита? — Изсмях се. — Първо, за да направиш това, трябва да намериш някой доброволец, който да те залюби. След това трябва да престанеш да си Кейти Кар, семейната лекарка с две деца, и да го залюбиш и ти. Но дори и тогава няма да има никакво значение, защото пак няма да ти дам развод. Тъй.

Чувствах се раздвоена. От една страна се успокоих — преминах предела, направих признанието и нямаше връщане назад, от друга — се вбесих. Мисли, че не ми стиска да направя това, което направих снощи! Даже по-зле, мисли, че и без това никой не би се навил да го направи с мен. Малодушието ми надделя над обидата.

— Значи просто няма да обърнеш внимание на това, което ти казах снощи?

— Ъхъ. Общо взето, да. Защото това са пълни глупости.

— Щастлив ли си?

— О, господи, стига вече!

Има една определна група хора, които отговарят на един от най-елементарните и уместни въпроси с нехайно, нетърпимо богохулство. Дейвид е сред най-преданите членове на тази група.

— Това пък к’во значение има?

— Казах го вчера, защото се чувствах нещастна. А мисля, че и ти не си щастлив.

— Разбира се, че не съм щастлив. Що за идиотска констатация!

— И защо не си щастлив?

— Поради задължителните тъпи причини.

— И кои са те?

— Ами, като за начало, защото оглупялата ми жена току-що ми поиска развод.

— Целта на въпроса ми беше да те насоча към това защо оглупялата ти жена иска развод.