Читать «Ега ти животът» онлайн - страница 154

Денят преди срещата ми с Каролин. Усетих всичките основни симптоми на дълбокото хлътване: нервен стомах, дълги периоди на замечтаност, неумение да си спомня как изглеждаше. Сещах се за роклята и ботушите и си спомнях за наличието на перчем, но лицето й беше празно и затова го попълних с някои желателни черти — мърморещи червени устни, въпреки че именно външният й вид на чистоплътна английска умница беше това, което първоначално ме привлече. Очи с форма на бадеми, въпреки че беше със слънчеви очила през по-голяма част от времето. Знаех, че когато се срещна с нея, щеше да има първоначален миг на разочарование — затова ли бяха всичките дандании — а след това щях да намеря нещо, което пак да ме развълнува: това, че изобщо беше дошла, секси глас, интелект, чувство за хумор, нещо. И между втората и третата среща вече щеше да се е родил цял нов комплект от митове.

Този път обаче се случи нещо по-различно. Заради многото фантазии беше. Правих обичайните неща — представях си, с най-големи подробности, цялата развръзка на нашите взаимоотношения, от първата целувка, до леглото, до общото ни жилище, до това как се женим (в миналото бях подготвил списък на парчетата, които да звучат на сватбата), до колко хубава щеше да изглежда, докато беше бременна, до имената на децата — и в един момент внезапно усетих, че нямаше какво друго, което да се, един вид, случи. Бях преминал през всичко, бях преживял наум цялата ни връзка. Изгледах филма на бързи обороти. Знаех цялата развръзка, края, всичките яки моменти. Сега трябваше да превъртя обратно и да започна всичко отначало, но този път наистина, а къде беше купонът във всичко това?

И по дяволите… кога най-сетне всичко това щеше да престане? Щях ли цял живот да скачам от скала на скала, докато не останеха вече такива? Щях ли да побягвам всеки път, когато ме досърбяваха ръцете? Защото ме досърбяваха веднъж-два пъти в месеца, това усещане ме нападаше наред с режимните сметки. Понякога и по-често, ако беше през лятото. От четиринайсетгодишна възраст насам, все с червата си разсъждавах, а между нас двамата, честно казано, бях стигнал до извода, че червата ми имаха лайна за мозък.

Знаех какво й имаше на Лора. Това, което й имаше на Лора беше, че никога нямаше повече да я виждам за първи или втори, или трети път. Никога повече нямаше да прекарам два-три дена в неистови усилия, за да си спомня как изглеждаше, никога повече нямаше да пристигна с половин час по-рано, за да се срещна с нея, като в това време зяпам в една и съща статия в някое списание и гледам часовника си на всеки трийсет секунди, никога повече нямаше мисълта за нея да породи усещането, което имах, когато слушах „Летс гет ит он“. И да, обичах я и я харесвах, и провеждахме готини разговори, правихме добър секс и водехме наситени спорове с нея, а тя се грижеше за мен, притесняваше се за мен и уреди „Гручо“ за мен, но каква стойност имаше всичко това, когато някоя с рокля без ръкави, приятна усмивка и чифт Док Мартинс влиза в магазина и казва, че иска да ми вземе интервю? Никаква, ето каква, но може би трябваше все нещо да значи.