Читать «Ега ти животът» онлайн - страница 153

— „Денсмузика за стари Хора“?

— Ами, нали знаеш. Много хора не са прекалено стари, за да ходят по клубове, но са прекалено стари за асидджаз и гаражна музика и ембиент и такива работи. Искат да чуят малко Мотаун и класически фънк и стакс и малко от новите неща, всичко накуп, а няма къде.

— Ясно. Ами мисля, че това ми е достатъчно. — Допи си портокаловия сок. — Мерси. Чакам с нетърпение да дойде петък. Преди обожавах музиката, която пускаше.

— Ще ти запиша касетка, ако искаш.

— Ще го направиш ли? Наистина? Мога да си имам вкъщи собствен клуб „Гручо“.

— Никакъв проблем. Обичам да записвам касети.

Знаех, че щях да я направя по всяка вероятност още довечера, а също така и знаех, че като махнех найлона на касетата и натисна паузата, щях да го усетя като предателство.

— Не мога да повярвам — казва Лора, когато й разправих за Каролин. — Как можа?

— Какво?

— Откак те познавам, все ми казваш, че най-доброто парче за всички времена е „Летс гет ит он“ на Марвин Гай, а сега го няма дори в челната ти петица.

— Ега си! Лелеее! Не може да бъде! Знаех си, че…

— И какво стана с Ал Грийн? А с „Клеш“? А с Чък Бери? А с онзи, за който се карахме веднъж? Соломон нещо си?

Мамка му!

Обадих се на Каролин на следващата сутрин. Нямаше я. Оставих й съобщение. Не ми се обади. Пак й позвъних. Оставих й още едно съобщение. Започна да става малко неудобно, но просто нямаше начин „Летс гет ит он“ да я няма в челната петица. При третия си опит успях да се свържа с нея и звучеше все едно някак й беше неудобно, но същевременно и малко виновна, а когато разбра, че звънях само за да променя списъка, се поуспокои.

— Добре, това са сигурните челни пет. Номер едно — „Летс гет ит он“ на Марвин Гай. Номер две — „Дъ Хауз Джак билт“ на Арета Франклин. Номер три — „Бек ин дъ ЮЕсЕй“

на Чък Бери. Номер четири — „Уайт мен ин дъ Хамърсмит Пале“. И последното не за подценяване, парче, ха ха, „Соу тайърд ъф биинг ълоун“ на Ал Грийн.

— Нали разбираш, че повече на мога да го променям. Това е.

— Добре.

— Но мислех си, че ще е добре, ако напишем и любимите ти пет клубни песни. Между другото редакторът хареса материала, това свързано с Лора.

— Ааа.

— Възможно ли ще е да напишем набързо най-пълнещите дансинга песни, или нямаш такава готовност?

— Не. Знам кои са. — Изброих и ги (въпреки че, когато статията излезе, беше написано „В гетото“, като песента на Елвис, грешка, която Бари счете, че се дължеше на моето невежество.)

— Почти приключих с касетата ти.

— Наистина ли? Колко мило от твоя страна.

— Да ти я изпратя ли? Или ако искаш, да се срещнем, за да пием по едно?

— Ъъъ… да се срещнем звучи по-добре. Ще ми се да те почерпя в знак на благодарност.

— Супер.

Касетки, а? Винаги свършваха работата.

За кого е? — Попита Лора, когато ме видя да си играя с тоналностите и нивата.

— А, само за жената, която ме интервюира за безплатния вестник. Карол? Каролин? Нещо такова. Каза, че щяло да й бъде по-лесно, ако нали знаеш, ако получеше представа за музиката, която пускаме да свири. — Но не успях да го кажа, без да се изчервя, и знаех, че тя всъщност не ми вярваше. От всички възможни хора, тя най-добре знаеше какво представляваха сборните касетки.