Читать «Американски богове» онлайн - страница 32

Лора запали цигара, всмукна дима, духна клечката и пак всмукна.

— Не го усещам — заяви тя. — Изобщо не ми действа.

— Съжалявам — каза Шадоу.

— Аз също — рече Лора.

Когато вдишваше от дима, върхът на цигарата блясваше и Шадоу можеше да види лицето й.

— Така значи — каза тя. — Пуснали са те от затвора.

— Да.

Върхът на цигарата припламна в оранжево.

— Още съм ти благодарна. Не биваше да те забърквам.

— Е, съгласих се да го направя — напомни Шадоу. — Можех да откажа.

Недоумяваше как така не го е страх от нея, защо се бе вцепенил от ужас заради съня с музея, а дори не трепва от това, че покрай него се разхожда труп.

— Да — рече Лора. — Можеше да откажеш. Глупчо такъв. — Лицето й беше обвито в дим. Бе много красива в слабата светлина. — Искаш да знаеш за мен и Роби ли?

— Вероятно.

Тя смачка цигарата в пепелника.

— Ти беше в затвора. Имах нужда да си поговоря с някого. Имах нужда от рамо, на което да си поплача. Теб те нямаше. Бях разстроена.

— Съжалявам.

Шадоу долови в гласа й нещо различно и се опита да разбере какво е.

— Знам. И така, ходехме с Роби на кафе. Обсъждахме какво ше правим, когато излезеш от затвора. Колко ще е хубаво да те видим отново. Той наистина те обичаше, да знаеш. Изгаряше от нетърпение пак да те вземе на работа.

— Да.

— После Одри замина за една седмица на гости на сестра си. Беше, о, една година, тринайсет месеца, след като ти отиде в затвора. — Гласът й беше безизразен, думите кънтяха кухо и приглушено като камъчета, пускани едно по едно в дълбок кладенец. — Роби дойде у нас. Напихме се. Направихме го на пода в спалнята. Беше хубаво. Много хубаво.

— Можеше и да не ми го казваш.

— Така ли? Извинявай. Когато си мъртъв, е по-трудно да подбираш и да премълчаваш. Като със снимките е. Вече няма такова значение.

— За мен има.

Лора запали втора цигара. Движенията й бяха плавни и вещи, в тях нямаше скованост. За миг Шадоу се запита дали изобщо е мъртва. Дали това не е някакъв сложен фокус?

— Да — каза Лора. — Виждам. И така, връзката ни… макар че не я наричахме така, не я наричахме никак… продължи близо две години.

— Щеше ли да ме изоставиш заради него?

— Защо? Ти си големият ми мечок. Моето Пале. Направи го заради мен. Чаках те три години да се върнеш. Обичам те.

Той се спря и не каза: „И аз те обичам“. Вече нямаше да го казва никога.

— И какво стана онази вечер?

— Вечерта, когато загинах ли?

— Да.

— С Роби излязохме да обсъдим купона, с който смятахме да те изненадаме, когато си дойдеш. Щеше да е прекрасно. Казах му, че всичко между нас е свършило. Приключило е. Че ти си идваш и трябва да скъсаме.

— Хм. Благодаря ти, миличка.

— Няма за какво, скъпи. — По лицето й се мерна нещо като призрачна усмивка. — Разнежихме се. Беше мило. Започнахме да се държим глупаво. Аз се напих много. Роби не. Щеше да кара. Докато се прибирахме с колата, казах, че като за последно ще му направя прощален минет, и му смъкнах ципа.

— Голяма грешка.

— На мен ли го казваш! Ударих с рамо скоростния лост, Роби се опита да ме изтласка и да превключи, после завихме рязко и се чу силен трясък, спомням си, светът се завъртя и си помислих: „Ще умра“. Не почувствах нищо. Спомням си. Не се уплаших. После вече не помня нищо.