Читать «Американски богове» онлайн - страница 20
Нийл Геймън
— Аз знам защо — намеси се Уензди. — Пий си медовината. Шадоу изпи на една дълга глътка остатъка от медовината и каза:
— Може би с лед ще е по-приятна.
— А може и да не е — каза Уензди. — Голяма гадост.
— Така си е — съгласи се Лудия Суийни. — Извинете ме за малко, господа, но установявам, че съм изпаднал в крайна неотложна нужда да пусна една дълга вода.
Изправи се и се отдалечи; беше невъзможно висок. Шадоу реши, че сигурно е над два метра.
Келнерката избърса масата с кърпа и вдигна празните чинии. Уензди й каза да повтори поръчката, но този път медовината на Шадоу да е с лед.
— При всички положения — рече Уензди — искам от теб точно това.
— А желаеш ли да узнаеш какво искам аз? — попита Шадоу.
— Нищо не би ме направило по-щастлив.
Сервитьорката донесе поръчката. Шадоу отпи от медовината с лед който само я правеше още по-кисела и вкусът оставаше в устата и след като си преглътнал; все пак се утеши с мисълта, че питието не е особено силно. Не беше готов да се напива. Поне засега.
Пое си дълбоко въздух.
— Добре — подхвана. — Животът ми, който от три години съвсем не е от най-прекрасните, внезапно стана още по-неприятен. Сега трябва да направя няколко неща. Искам да отида на погребението на Лора. Искам да се сбогувам. Редно е и да прибера багажа й. Ако все още имаш нужда от мен, като начало искам седмично по петстотин долара. — Каза цифрата съвсем наслуки. Очите на Уензди не разкриха нищо. — Ако се сработим, искам след половин година да ми вдигнеш заплатата на хилядарка седмично. — Шадоу замълча. От години не беше говорил толкова дълго. — Каза, че може би ще се наложи да наранявам хора. Добре, но ще го правя само ако те се опитват да наранят теб. Не наранявам за забавление и пари. Нямам намерение да се връщам в затвора. Веднъж ми стига.
— Няма да ти се налага да се връщаш — увери го Уензди.
— Да, няма — повтори Шадоу.
Допи медовината. Изведнъж се запита някак между другото дали не се е разбъбрил заради нея. Но думите излизаха от устата му като вода, бликнала от развален пожарен кран през лятото — и да опиташе, нямаше да може да ги спре.
— Ти, господин Уензди или както там е истинското ти име, не си ми симпатичен. Ние с теб не сме приятели. Не знам как си слязъл от самолета, без да забележа, и как си ме проследил дотук. Но в момента съм без работа. Щом приключим, се махам. Махам се и ако почнеш да ме разиграваш. Дотогава ще работя за теб.
— Чудесно — каза Уензди. — Значи се споразумяхме.
— Да бе — рече Шадоу.
В другия край на заведението Лудия Суийни пускаше монети от по двайсет и пет цента в джукбокса. Уензди си плю в шепата и протегна ръка. Шадоу сви рамене и също си плю в шепата. Стиснаха си ръцете. Уензди стискаше силно. Шадоу му отвърна със същото. След няколко секунди ръката го заболя. Уензди подържа ръката му още малко, после я пусна.
— Добре — каза той. — Добре. Много добре. И така, още една последна чаша гадна блудкава медовина, за да скрепим сделката, и готово.
— За мен „Саудърн Къмфърт“ с кола — заяви Суийни; вече залиташе.
Джукбокса засвири „Кой обича слънцето?“ на „Велвит Ъндърграунд“. На Шадоу му се стори странно, че в кръчмата може да звучи песен. Беше почти невероятно. Но всъщност цялата вечер ставаше все по-невероятна.