Читать «Моят роднина майор Молино» онлайн - страница 11

— Понеже минавам за отракано момче — забеляза Робин на това място от историята си.

— Не се съмнявам, че е заслужено — отговори добродушно новият му приятел. — Продължавай.

— Ами господине, като станах на почти осемнадесет години и след като съм доста едър — продължи Робин и се изправи в цял ръст; — реших, че е крайно време да започна самостоятелен живот. И така, майка ми и сестра ми ме стегнаха в хубави дрехи, баща ми даде половината от остатъка от миналогодишната си заплата и преди пет дни тръгнах на гости на майора. Няма да повярвате, господине! Минах реката малко след мръкнало, а още не съм намерил нито един човек, който да ми покаже пътя към неговата къща. Преди еди-един-два часа ми казаха да чакам тука и майор Молино щял да мине.

— Можеш ли да опишеш човека, който ти каза това? — попита джентълменът.

— О, той изглеждаше отвратително — рече Робин. — Имаше две големи цицини на челото, крив нос, горящи очи и което ми направи най-странно впечатление — лицето му имаше два различни цвята. Случвало ли ви се е да познавате такъв човек, господине?

— Не отблизо — отговори непознатият, — но ми се случи да го срещна малко преди ти да ме спреш. Мисля, че можеш да се довериш на думите му и че майорът много скоро ще мине по тая улица. През това време ще седна да ти правя компания, тъй като съм особено любопитен да видя тая среща.

Той седна и скоро увлече другаря си в оживен разговор. Това обаче не трая дълго, защото някакви викове, които отдавна се носеха отдалече, се приближиха дотолкова, че Робин попита за източника им:

— Какво може да означава тоя рев? Ей богу, ако градът ви е така шумен, няма да мога да спя много, когато се заселя в него.

— Виж какво, приятелю Робин, изглежда три-четири буйни глави наистина са по улиците тая нощ — отговори господинът. — Не можеш да очакваш тук, по нашите улици, спокойствието на родните ти гори. Но пазачът скоро ще пипне тия младежи и …

— А-ха, и ще им нахлузи прангите, преди да е съмнало — намеси се Робин, като си припомни собствената си среща със сънливия носител на фенера. — Но, уважаеми господине, ако вярвам на слуха си, даже цяла армия пазачи няма да излезе на глава с такова множество смутители на реда. Най-малко хиляда гласа са необходими за подобен рев.

— Не може ли човек да има няколко гласа, Робин, както и два цвята на лицето? — рече приятелят му.

— Вероятно мъжът може, но Бог не позволява това на жена! — отвърна отраканият момък, като си спомни прелъстителния глас на икономката.

Трелите на тромпет в някоя от близките улички бяха станали толкова силни и продължителни, че любопитството на Робин бе силно възбудено. Като добавка към виковете чу чести нехармонични залпове от най-различни инструменти, а паузите се изпълваха от диви, бурни смехове. Робин се изправи и с нетърпение загледа мястото, към което изглежда бързаха тия хора.