Читать «Лъчът на живота» онлайн - страница 12

— Александър Семьонович — прозвуча в този момент гласът на жената на Орис и бялата й блузка се мярна, скри се и пак се мярна сред малините. — Чакай, и аз ще дойда да се окъпя.

Жена му бързаше към изкуственото езеро, но Александър Семьонович нищо не й отговори, целият прикован към бурените. Една сивкавомаслинена греда започна да се издига от гъсталака и да расте пред очите му. На Александър Семьонович му се стори, че гредата е изпъстрена с някакви мокри жълтеникави петна. Тя взе да се източва, като се гънеше и мърдаше, и се източи толкова високо, че нисичката чепата върба остана под нея… След това горната част на гредата се пречупи, наведе се леко и над Александър Семьонович се оказа нещо наподобяващо по височина московски електрически стълб. Само че това нещо беше близо три пъти по-дебело и значително по-красиво от стълба благодарение на люспестата си татуировка. Без още да разбира каквото и да е, но вече примирайки, Александър Семьонович погледна към горния край на ужасния стълб и сърцето му за няколко секунди престана да тупка. Стори му се, че насред августовския ден е свил внезапен студ, а пред очите му притъмня, сякаш гледаше слънцето през летните си гащи.

Излезе, че в горния край на гредата имало глава. Тя беше сплескана, заострена и украсена с жълто кръгло петно на маслинен фон. Лишените от клепачи, разтворени ледени и тесни очи се намираха дълбоко под стряхата на главата и в тези очи святкаше невиждана злоба. Главата направи такова движение, сякаш кълвеше въздуха, целият стълб се прибра в бурените, останаха само очите и се загледаха, без да мигат, в Александър Семьонович. Той, плувнал в лепкава пот, произнесе четири думи, съвсем невероятни и предизвикани от влудяващия го страх. Толкова прекрасни бяха тези очи между листата.

— Какви са тия шеги?…

Главата пак щръкна, започна да се показва и тялото. Александър Семьонович доближи флейтата до устните си, изписука дрезгаво и засвири, задъхвайки се ежесекундно, валса от „Евгений Онегин“. Очите в буренака тутакси пламнаха от непримирима омраза към тази опера.

— Ти пощуря ли, че свириш в тая жега? — се чу веселият глас на Маня и Александър Семьонович зърна с крайчеца на окото си някъде вдясно едно бяло петно.

След това кански писък прониза целия совхоз, разрасна се и литна нагоре, а валсът заподскача като със счупен крак. Главата от бурените се стрелна напред, очите й зарязаха Александър Семьонович, опрощавайки грешната му душа. Една змия, дълга десетина метра и дебела колкото човек, изскочи като пружина от бурените. Над пътя се вдигна облак прахоляк и валсът секна. Змията се шмугна покрай завеждащия совхоза право натам, където беше бялата блузка. Орис видя съвсем ясно: Мамя стана жълто-бяла и нейната дълга коса щръкна като телена на половин аршин над главата й. Пред очите на Орис змията отвори за миг устата си, от която изскочи нещо приличащо на вилица, и така захапа за рамото премалялата Маня, започнала да се свлича в прахоляка, че я подхвърли на половин аршин над земята. Тогава Маня повтори срязващия предсмъртен вик. Змията се нави на десетметрова бургия, опашката й размете цял смерч, и започна да стяга Маня. Тя не издаде повече нито звук и Орис чу само как пращят костите й. Главата на Маня се издигна високо над земята. След това змията разчекна челюстите си, зина, мигновено надяна главата си върху главата на Маня и започна да се нахлузва върху пея като ръкавица на пръст. От змията на всички посоки лъхаше такова горещо дишане, че то докосна лицето на Орис, а опашката й насмалко не го събори на пътя в лютивия прахоляк. Обзет от предсмъртна изнемога, той най-сетне се отскубна от пътя и търти да бяга, без да вижда никого и нищо, огласяйки околностите с дивашки рев…