Читать «Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча» онлайн - страница 277

Мигел де Сервантес

Голямо е възмущението на Сервантес, защото в лъже-произведението не е пощаден и той самият — наречен е „старец“ и „инвалид“. Но той скърби и за своя герой, за Дон Кихот, който според Авелянеда завършва — след жалки патила — в лудницата. Срещу Рицаря на началния образ е отправено и жестокото обвинение, че е разлюбил Дулсинея.

Сервантес решава в яда си да избърза с издаването на истинската втора част. Тази припряност се отразява неблагоприятно на[422] стройното развитие на действието. В последните петнадесет глави се долавя дори известна разпокъсаност, откъслечна епизодичност, поява на не съвсем сполучливи хрумвания.

На 5 ноември 1615 г. се разрешава отпечатването на втората част на „Дон Кихот“, която скоро след това се публикува, посрещната с голям интерес от нетърпеливите читатели. А до 1617 г. се появяват още 10 издания.

Първият превод на немски е на Йоаким Цезар от 1648 г. На руски се превежда за първи път през 1769 г. Първият български превод на Христо Самсаров (от руски) се появява през 1882 г., а първият български превод, направен направо от оригинала, е на Петър и Тодор Нейкови от 1947 и 1949 година.

Последната творба на Сервантес е „Персилес и Сихизмунда“, роман в четири книги (третата и четвъртата носят като подзаглавие „Северна история“) с общо 79 глави. Тя се издава посмъртно през 1617 г. Според известния испански литературовед Марселино Менендес и Пелайо това произведение от последните години на автора е недооценено. Той смята, че — особено в последните две части — има страници, които принадлежат към най-хубавото, написано от Сервантес.

До последния си дъх Сервантес крои планове — „ако имам щастие, но защо говоря за щастие, ако стане чудо и оживея“, — възнамерява да напише нови творби и вечно обещаваната втора част на „Галатея“. Посвещението на романа „Парсилес и Сихизмунда“ на Лемоския граф е от 19 април, а смъртта настъпва само четири дни по-късно, на 23 април 1616 година.

Погребан е в Мадрид, на улица „Кантаранас“, в женския манастир на ордена „Света Троица“, който е бил разрушен по-късно, така че днес никой не знае къде е гробът му.

Но когато гробът е неизвестен, не се ли стига по-лесно до безсмъртие? Смърт, която не е свързана с определено тленно място, не подхранва ли по-лесно легендата, не дава ли криле на славата?

На един от централните площади в Мадрид — Пласа де Еспаня — се издига паметник на Сервантес с безсмъртната двойка — Дон Кихот и Санчо Панса. Това е истински паметник на безсмъртието.

След забраната през 1553 година да се разпространяват рицарските романи в Новия свят и след взети подобни мерки в Испания, издаването на такива произведения намалява значително още преди появата на „Дон Кихот“.

Срещу извращенията на рицарството, а не срещу вековния рицарски[423] дух на испанците се заема да се бори Сервантес. Той успява. Байрон казва, че с една само усмивка той нанася смъртен удар на странствуващото рицарство.