Читать «Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча» онлайн - страница 276

Макар и да получава аванс срещу подготвяните „Поучителни повести“, Сервантес е принуден, за да излезе от затруднение, да търси отново служба. Граф де Лемос, комуто посвещава повестите си, е назначен вицекрал на Неапол. Сервантес подава молба за библиотекарска длъжност при него, но получава отказ, защото не умее да се огъва и да ласкае.

През 1613 г. излизат от печат „Поучителни повести“, които с право се смятат за най-значителното произведение на Сервантес след „Дон Кихот“. Някои повести, като „Ринконете и Кортадильо“ (историята на две деца-крадци), „Разговорът на две кучета“ („Сципион и Берганса“) и „Стъкленият лиценциат“, преведена на български още през 1859 година, са истински бисери, напълно равностойни на най-хубавите страници на великия роман. Няма нищо чудно в това, защото те са преминали през същата творческа лаборатория и са плод на същото вдъхновение и на същия гениален полет на духа.[421]

„Поучителни повести“ са истинска фреска на живота в Испания, многобагрена и живописна картина на нрави и обичаи в различните й области, многолика галерия на типове и образи от всички съсловия и професии. Те бележат втори голям успех на Сервантес. За него Тирсо де Молина казва, че е испанският Бокачо, а Лопе де Вега признава превъзходството на Сервантес като повествовател.

През 1614 г. се появява „Пътуване в Парнас“, нов поетически опит на Сервантес, вдъхновен, по негово собствено признание, от „Пътуване в Парнас“ (1582 г.) на италианеца Чезаре Капорали. Това е дълъг поименен списък в рими на съвременни поети. Произведението не представлява особен интерес, защото авторът е творец, а не критик, защото той е гениален в прозата, а доста посредствен в поезията. Той самият доказва това със своя послеслов-бележка в проза, който е най-хубавото в произведението. Опитът му да критикува се изражда в излишно и неоправдано венцехвалене.

Сервантес работи усилено, здравето му е доста разклатено — страда от воднянка, — но високият дух и творческата страст не отслабват. Той е пропит от съзнанието, че трябва да остави на човечеството в завършен вид замислени преди това произведения. Стигнал е до глава 59-а на втората част на „Дон Кихот“, когато го изненадва новината, разпространена в Сарагоса, за предстоящата поява на втората част на „Дон Кихот“, написана от лиценциата Алонсо Фернандес де Авелянеда. Малко след това в Тарагона излиза от печат малката творба на плагиатора. Името му е псевдоним, но и до днес не е установено кой се е крил зад него. Много мастило се е изляло в предположения и кое от кое по-фантастични хрумвания. Плагиатът — зла шега, хула и обида — се приписва ред по ред на всички врагове на Сервантес, в това число и на самия Лопе де Вега. Изразено е било дори подозрение, че всичко е игра на Сервантес, маневра, за да изпъкнат с по-голяма сила достойнствата на оригиналната втора част. Излишно е да се спираме на това предположение — триковете на модерната реклама не са били познати в онази епоха, а още по-малко са били по вкуса на набедения.