Читать «Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча» онлайн - страница 279

При първия си поход Дон Кихот се чувствува самотен. Той се впуща в дълги монолози по чисто рицарски образец и в дълбоки размишления. Трябва му обаче аудитория, събеседник, човешки контакт.

Санчо Панса е потомък на разкрепостени селяни, на младини е работил като земеделски работник на чужди господари, между другото и на бащата на бакалавъра Самсон Караско. Той е собственик на късче земя и си има дом, жена и челяд. Практичен и мъдър по свой начин, донякъде наивен, той се подвежда по обещанията на Дон Кихот, защото след големите географски открития и масови преселвания испанските селяни стават по-склонни към приключения, спойката им със земята отслабва. Дон Кихот не току-така му чертае перспективата за острова. Острови продължават да се откриват из океаните и моретата, така че обещаният остров не е само химера.

Дон Кихот предприема втория си поход със Санчо. Той е човечеството — трезво, разсъдливо, користно и практично, — което тръгва след духовния водач, носител на нещо ново, неразбрано, недостъпно, облечено в одеждите на безумието и на утопията. Има ли нещо ново и смело, което да не е било приемано през вековете като неосъществимо, чудато и утопично? След Сервантес на похода към новото ще се дава често и името донкихотовщина.

Сервантес създава у читателя на първата част на „Дон Кихот“ впечатлението, че търси с несигурни стъпки пътя към сполуката,[425] разколебан от неуспехите си в областта на пастирския роман и на драматургичното си творчество. Той иска да създаде нещо ново и прозира, че има сили и може да осъществи намерението си, но не знае как ще откликне на новото читателят. Познава с цената на несметни горчивини вкусовете на съвременниците си, но не желае да им се подчини безпрекословно.

Разказва за общуването на рицар и оръженосец и пресъздава безсмъртните им диалози, но не е сигурен, че те ще се понравят, преминава към чудатите приключения — верен на първоначалния си пародиен план, — но се съмнява дали те ще имат успех сред закърмена с рицарски романи публика.

Прехвърля се към чисто пасторални откъси (Пастирката Марсела), опитва приключенския пътепис (Разказът на бившия алжирски пленник), не пренебрегва и любовните трагедии (Фернандо и Доротея, Карденио и Лусинда). Той дава образци от цялата предшествуваща литература, за да не изгуби изведнъж контакт с читателя.

Не всеки път има органична връзка между откъсите и главното действие. Те са понякога направо вмъкнати без всякаква спойка, сякаш авторът не знае как да продължи и търси да печели време. На места нишката на разказа се губи, ние забравяме Дон Кихот и Санчо или по-скоро чакаме с растяща носталгия появата им. Някои от епизодите не са по вкуса ни, звучат анахронично и ние чакаме с нетърпение да ни върне авторът към вечно новите и никога неувяхващи разговори между двамата герои, към техните думи и дела.

Първата част е част на търсения, лутания и импровизации. В нея всичките приключения на Дон Кихот са случайни. Те се зараждат във въображението му, защото той съзира в реалните неща свои образи и видения. По светкавичен асоциативен път преобразява всичко околно и го издига до висотите на лудостта си. Срещу него няма още организирано съзаклятие на близки и далечни, на познати и непознати, на еснафи и сноби. Приключенията му не са инсценирани от „доброжелатели“, „спасители на душата му“ или от търсещи забавления празни хора.