Читать «Убиецът» онлайн - страница 26

— Значи са били правителствени служители?

— Не съм казал на кое правителство. Или на чие — отговори той спокойно. — При това ти искаше само мнение.

— Групи на ФБР и ЦРУ се интересуваха от точно същото преди един час.

— Кармъди и Фъргюсън — заяви той.

— Точно те.

— Стари призраци. Познавам ги. Добри момчета, но тъпи. Наистина имаха бая работа по време на „Черната пантера“. След това Фъргюсън прекара доста време зад океана в опити да заглади някои от гафовете, които допуснахме.

— Ти си наистина осведомен, Рей. Той намигна на Пат.

— Това се нарича междуучрежденско сътрудничество.

Сега вече спокойно се залових с кафето си. Когато го изпих, бавно оставих чашата. Разни дреболии започнаха да се проясняват. Попитах:

— Къде тук е мястото на Брадли?

— Той е посредник на Министерството на външните работи при възникване на спорове и неприятности.

— На какво ниво?

— Това не знам. Прекара последните шест месеца в Англия и го върнаха преди около три седмици.

Тук някъде трябваше да има връзка.

— Пента започва да придобива международен привкус.

— Не е задължително — каза Уилсън. — Държавата може да се намесва само за да защити някой от своите източници. Вашингтон е дяволски чувствителен, когато става дума за агентите, които те ръководят.

— Както Пат ръководи мен?

Уилсън изсумтя нещо нечленоразделно.

— Аха.

— Тогава кой, по дяволите, е Пента? — попитах аз.

— И защо си го убил? — вмъкна Пат. Като го погледнах накриво, той добави: — Онази проклета бележка означава нещо, Майк.

— Не и ако наистина е предназначена за Ди Сика. В случая вие, момчета, имате явно старо убийство, а не някаква конспирация — станах за да си вървя и оставих долар за кафето си.

— По някакъв начин — настояваше Пат, — тази бележка е важна. Кажи ми само как ще обясниш това: „Умираш, задето ме уби“?

— Лесно — отговорих аз.

И двамата ме погледнаха.

— Някой го е заразил със СПИН.

Очите на Пат станаха сурови и му махнах, преди да успее да каже нещо.

— Не съм аз, момченце.

Помислих, че дребният човек в странен костюм, който се довлече до мен, е поредният просяк. Когато затворих вратата на таксито, той впи очи в мен, ухили се с крива усмивка и попита:

— Помниш ли ме? Аз съм Амброуз.

— Кой Амброуз?

— Колко хора с това име познаваш? От заведението на Чарли Гърка, човече.

Тогава си го спомних с парцала като бършеше разлятата бира от пода. По онова време го наричаха Амби.

Той съобщи:

— Чарли каза да му се обадиш.

— Защо?

— Де да знам, човече. Нареди ми само да ти предам това. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Важно е.

Отвърнах „окей“, подадох му два долара и го загледах как се измъква. Когато се качих горе, зарових се в стария телефонен указател, намерих заведението на гърка и се обадих на Чарли. Дрезгавият глас ме задъвка задето през последните шест месеца не съм се отбивал и накрая завърши:

— Има един джентълмен, който иска да се срещне с теб, Майк.

Чарли беше старомоден човек. Когато произнесе „джентълмен“, думата беше оградена с големи червени кавички. Всеки „джентълмен“ ще е някой от йерархичната верига, която води до странната улица на това, което отричат да е организирана престъпност. Той не беше свързан с тях — беше просто полезно оръдие на подземния апарат.