Читать «Отмъщението е мое» онлайн - страница 14

Набрах два номера. На втория намерих моя човек. Той беше частен следовател, точно както и аз имах честта да бъда, с тази разлика, че той бе по-задълбочен, честен и трудолюбив. Казваше се Джо Джил и ми дължеше една услуга, която той и неговите хора можеха да започнат да издължават още сега.

— Обажда се Майк, Джо — казах му аз. — Спомняш ли си за мен?

— По дяволите — засмя се той, — с цялата реклама около името ти, как мога да те забравя? Надявам се, че не си търсиш работа.

— Не е точно така. Виж какво, зает ли си сега?

— Ами… не. Имаш ли нещо предвид?

— Доста неща, приятел. Все още ли се занимаваш със застрахователна дейност?

Джо изръмжа в знак на съгласие.

— Че аз само с това се занимавам. Можеш да запазиш за себе си пистолетите и коравите типове. Предпочитам да издирвам липсващите длъжници.

— Ще ми направиш ли една услуга, Джо? Той се поколеба само за една секунда.

— С удоволствие, Майк. Ти си ми спасявал задника доста пъти. Само кажи за какво става дума.

— Прекрасно. Искам малко информация за човека, който умря в хотелската стая, където се намирах и аз. Става дума за Честър Уилър. Не ми трябва пълната му биография… Искам само да разбера с какво се е занимавал през последната седмица. Правел е някакви покупки за магазина си в Калъмбъс, щата Охайо, и бих те помолил да ми изготвиш отчет за това какво е правел в града, откакто е пристигнал. Мислиш ли, че ще се справиш?

Можех да чуя как моливът му дращеше по хартията.

— Дай ми само няколко часа. Ще се заема лично с това и ще пусна цялата банда навън да събират подробности. Къде мога да те намеря?

Помислих малко, след това казах:

— Опитай в Грийнууд Хотел. Това е малка дупка на една странична улица по линията на Осемдесетте. Там не задават излишни въпроси.

— Дадено! Ще се видим по-късно.

Сложих слушалката на мястото й и започнах да си пробивам път обратно към столчето си през тълпата в бара. Шапката ми висеше закачена на една лампа на стената, а мястото ми беше заето от някакъв юнак, който използваше рестото ми, за да се налива с бира.

Въпреки това не се ядосах. Беше Пат.

Барманът сложи още една бира и се самообслужи от рестото ми.

— Как са нещата, чедо? — казах аз.

Пат се обърна бавно и ме погледна сякаш ме виждаше за първи път в живота си. Очите му бяха мрачни, а около устата му се бяха изписали дълбоки бръчки. Изглеждаше уморен и загрижен.

— Да отидем в задната стаичка, Майк. Искам да седнем и поговорим на спокойствие.

Пресуших бирата си и взех една пълна бутилка за сепарето. Когато хвърлих пакета Лъки на масата, Пат отрицателно поклати глава и почака да запаля.

— Как ме откри? — попитах го аз.

Никакъв отговор. Вместо това той измъкна една от собствените си цигари — много нежно, но въпреки това с огромно напрежение. Нямаше намерение да се шегува.

— Какво става, Майк?

— Какво имаш предвид?

— Знаеш какво. — Той протегна ръце на масата и приближи лице до моето, без да сваля поглед от очите ми.