Читать «Жълтият прах на времето» онлайн - страница 5
Мишел Жори
В продължение на цяла седмица и Жак си задаваше въпроса, дали не е прометеев герой. На пръв поглед — не. Но смътно чувстваше, че и той е на мушката. Може би както всички хора и той бе предал нещо или някого. Във всеки случай със сигурност беше мръсник и нещастник. Както всички хора. И усещаше близостта си с нищожната буба — човека от последната четвърт на века.
Жак чу в слушалката притеснена въздишка.
— Мислиш ли, че те подслушват?
— Е, казват, че БОВО редовно подслушва със своя шпионски компютър от десет до дванайсет хиляди души. Но предполагам, не съм чак толкова важен, та да фигурирам в списъка им.
— Кой знае? Сигурно им е известно, че си във връзка с мен… Както и да е… Ами, самолетът ми излита след… след десет минути, мисля. Засега те оставям. Жак?
— Джон?
За момент настъпи мълчание. За миг, за секунда, пет секунди, десет… Продължи дълго.
— Значи ще се върна в Париж към трети-четвърти юли — отново се обади Дикинджър с притеснен глас, като че ли едновременно пресмяташе. — Ще ти се обадя по същото време като днес. Не, всъщност… мисля, че ме следят. Но това не е важно… Нещо става… О! Предполагам, че няма да ми повярваш. Жак! Жак, чуваш ли ме?
— Разбира се, че те чувам, Джон. Какво…
Жак не довърши въпроса си. Дишането на Джон, което се долавяше, съвсем ясно в слушалката, стана насечено и свирещо.
— Джон, не си ли добре?
— Жак, у теб ли е още жълтият прах, който ти дадох? Епруветката с корковата тапа. Ти…
— Естествено, у мен е.
Жак се опита да се намести по-удобно в стола, но не успя. Край на удобствата, Жак Мариан.
— Въпреки изкушението не съм я докосвал.
— Добре, много добре — каза Джон. — Колко е часът, Жак?
— Часът ли?
Жак се разсмя нервно. Целият потрепера.
— Какво толкова смешно има? — попита Джон.
— Пазиш ли куфара си от свинска кожа?
— Да. Защо?
— В Индия свинята не е ли свещено животно?
— Аз знам само едно свещено животно.
— Кравата ли?
— Не. Човекът.
— Да, разбира се. А бомбата?
— Бомбата ли?
— Да. Вие разполагате с водородна бомба и установки.
— Бомбата!
— Джон?
— Жак, часът е точно двайсет и два и трийсет.
— Да. Според моя часовник — и трийсет и две. Може би избързва. Има ли някакво значение?
— Господи, надявам се, че не ни подслушват!
Когато му даде малката епруветка по време на една от срещите им (почти преди година), Джон Дикинджър му каза: „Мисля, че ти дължа няколко образци от март 1977. Ето… Малко губиш в теглото.“ „Какво е това?“ „Произведено е в нашите секретни лаборатории… хм, кодовото им название е Шива: това задоволява ли те?“ „Какво е…“ „Жълтият прах на времето! Да се използва все пак предпазливо. Все още не е съвсем добре разработен. Кодово название «Даяна». (Може би се пишеше