Читать «Ураган над държавния секретар» онлайн - страница 8
Мишел Жори
Късата алея свършваше пред главния вход. Госпожа Вейрак, омъжена от шест месеца за държавния секретар, си беше
Боровете бяха забили върхове о един твърде съмнителен облак. Лястовиците изпълняваха сложни номера около покривите — сигурен признак, че ще има буря.
От главната сграда, загадъчно унищожена по времето на виконт Ели Мари Ейлю дьо Тужа през 1875 година, не беше останала и следа. Облегната на склона, възседнала върха на възвишението, се издигаше модерна къща във формата на буквата Т. С тераси на всеки ъгъл, осеяна с лоджии, тя беше отворена от всички страни за вятъра и слънцето. Синият гранит се виждаше чак до първия етаж и по подпорите на терасите от южната страна. Нататък по склона бяха изсечени стълби. Високи синкавозелени ели, синкави смърчове и бледи канадски борове придаваха на северната страна почти планински вид и спираха вятъра, без да закриват ширналата се от Сен Боне чак до Пон дьо Дийо гледка към долината на Серт — притока на Базак. На запад и югозапад се простираха Фонтарак, склоновете на Газе, Лутр, Антерийо, Ториак ле Тур и листвениците на алжерската гора…
Къщата бе достойна за пълномощен министър на земеделието, какъвто скоро щеше да стане Жан Вейрак — в това Мариела не се съмняваше. Бе достойна и за нея, Мариела Фабрици (докато чакаше за императорския дворец!). Естествено в област, опустошавана от сушата и ураганите, къщата предизвикваше хорската злоба… Фурманяк, близък сътрудник на Мовар, беше обиколил и трите департамента, като се кълнеше на всички митинги, че съвсем скоро ще отиде да се изсере пред вратата на този мръсник Вейрак. Дори при случай не пропускаше да уточни: на стълбището пред главния вход, и то когато министърът е там. И абат Сармежан, червеният магьосник, държеше пред тълпите речи на подобна тема: ще й сера в мутрата аз на тая мацка от телевизионните сериали! Политическото съзнание на селските и анархо-екологическите групировки може би не беше чак толкова издигнато, колкото си го представяха в парижките висши кръгове… Но Жуст Мовар не говореше за сране просто ей така. Пред Рабле той предпочиташе — с право или не — „Философски есета за работниците и селяните“, малката зелена книжка от Пекин. За правителството и администрацията той бе противник, с който трябваше да се съобразяват.
Дежурното ченге се бе облегнало на бара. От устата му като отровно жило стърчеше изгаснала цигара. Жан Вейрак не скри неудоволствието си от тази среща. Другият се направи, че не го забеляза. Невъзможно беше да се разбере дали принадлежеше към Бюрото за организиране на вътрешната отбрана, или към Центъра за икономически и социални изследвания на армията — с други думи, дали зависеше от Сардината, или от Катре. Всъщност това нямаше никакво значение: ченгетата вече зависеха само от себе си и от някои енергични шефове… За щастие всички тия кретени имаха толкова гнусни мутри, че се различаваха отдалеч. Да не говорим за държанието им, заимствано от предшествениците им от Гестапо. Жан Вейрак стисна зъби. Когато се настаня в двореца, положението трябва да се промени! Така ли? И сега настъплението на двете успоредни — или съседни — полиции представляваше неизбежно зло за режима. Императорът също беше против ченгетата, поне така се бе клел пред Жан Вейрак, който нямаше никакви причини да се съмнява в искреността му… И резултатът бе налице, неопровержим — мощта на БОВО и ЦИСИ и арогантността на техните агенти постоянно нарастваха. Жан Вейрак нахълта в кухнята на странноприемницата. Бай Пейре го очакваше сам. Беше висок и слаб, косата му стърчеше на кичури по ъгловатата глава. Увисналите мустаци му придаваха войнствен вид, смекчен от благия поглед. Подаде на държавния секретар голямата си мазолеста и загрубяла ръка — ръка на селянин, а не на собственик на странноприемница.
