Читать «Празникът на промяната» онлайн - страница 45

— Ще имаме време да се любим. Ще се променим заедно, в момента на удоволствието!

— Кой реши това? — попита тя, смеейки се, като продължаваше да се съпротивлява.

— Аз — отговори младият мъж. — Аз съм най-великият решител на света. Не го ли знаеше?

Докато проникваше в Лайна, Сол Вали изпадна в някаква трескава лудост. Около тях, на влажната трева, стотици изпънати, сплетени, омотани, гърчещи се, кръстосани тела празнуваха едновременно любовта и войната. Вълна от луда страст, понесена от задъханите въздишки, от песните и хриповете, виковете и призивите, бушуваше като тайфун между съвъкуплените за върховна промяна поклонници.

С младежка пламенност Сол облада Лайна. Мислеше, че отдавна е неспособен на подобни подвизи. Често му казваха, че празникът събужда силата на мъжа и чувствеността на жената и ги въздига до непознати върхове. Сол вярваше само отчасти, но ето че сега изведнъж се оказа по-силен от когото и да било. Благодаря, Алтаире!

Лайна стенеше под неговите силни движения и се опитваше да го привлече към себе си. Той се съпротивляваше. Искаше да я владее не за да се почувства повече мъж, а за да й достави по-голямо удоволствие и за да вижда промененото й лице, блестящите й от сълзи очи, голите й гърди с щръкнали зърна, все още влажни от собствената му слюнка. Беше много красива. Жената, която обичаш, винаги е красива… Сол бе срещнал Лайна преди половин час и вече я обичаше, както не бе обичал никога досега, както се обича само в деня на празника.

Под ласките на Белксан Абдан Юру усещаше как се ражда и умира, отново се ражда, изживява обратно живота си, всяка секунда стига до безкрайността и пак се връща. Много далеч, високо в небето, виждаше да блести едно оранжево слънце над една друга земя. Ласките й бяха като струя студена вода в зажадняло гърло.

Дългите златисти коси на Белксан изглеждаха още по-руси върху почти черната кожа на Абдан Юру. Те се разпиляваха по раменете и бялата гръд на младата жена. Абдан ги усещаше под устните си всеки път, когато искаше да захапе връхчетата на гърдите й.

А слънцето, надвиснало ниско над хоризонта, отстъпваше все по-далеч, отвъд небето.

Абдан и Белксан бяха голи, а разхвърляните около тях дрехи покриваха мъха под дърветата. Голи за празника на промяната. Голи, въпреки войната. Не усещаха вечерния хлад. Те вече не принадлежаха изцяло на този свят.

Гърдите на Белксан имаха солен вкус. Фалосът на Абдан бе като на двайсетгодишен мъж — твърд, силен, тежък, пулсиращ в ръката на младата жена. Любовта на Белксан пробуждаше в тялото и душата на този, който беше мъдрец от пустинята, безброй сили и желания — предизвикателство към всяка мъдрост. Очите на Абдан се учеха да докосват, дланите му вкусваха като устни, плътското удоволствие проникваше в гърлото му с всяка глътка въздух, изгарящата музика на ласките танцуваше по сетивата му, а бучащите му уши се вслушваха в тръпнещата кожа на Белксан.

Мракът се разстилаше над земята като паяжина, обагрена в кръв и злато.

Абдан Юру забрави възрастта си. Вече нямаше възраст. Бе се родил и бе на двайсет години, на сто хиляди години. Щеше да се роди, да възкръсне, да умре, да живее.