Читать «Празникът на промяната» онлайн - страница 44

Въоръжен с дървени пушки, народът на Ондия щеше да води най-голямата битка в историята. Битка, която може би ще реши съдбата на човечеството. Нашествениците няма да разберат. Ще си помислят, че сме луди, а на нас точно това ни трябва. Но ние няма да захвърлим пушките си. Знаем, че се бием за бъдещето. Срещу Черния Торогун. Армията на Г.Ю. е просто нова метаморфоза на Торогун. И ще спечелим тази битка, ако запазим вярата в себе си…

Поклонниците от Силбоа за няколко минути се превърнаха във войници и без никакъв ред и дисциплина се пръснаха по пътя, поляните и горичките. По дяволите редът и дисциплината!

Не се страхуват. Говорят сериозно, целуват се, стискат ръцете си. Носят пушките си с уважение и нежност. Галят прикладите и фигурките на края на дулата. От време на време поглеждат към небето, където скоро ще се появят въздушните кораби на Г. Ю. Готови са. Инстинктивно знаят, че предстоящата битка ще бъде неравна. Вътрешна битка, в която врагът няма никакъв шанс. Знаят, че ще удържат най-голямата победа на всички времена над глупавия звяр, защото никога няма да престанат да вярват във висшата сила, която представляват.

Боро сънува жена, която измъчваха. Действието ставаше много време след нашествието. Може би десетина години. Момичето бе от Вариана, въпреки че Вариана не съществуваше. Палачите искаха да я накарат да признае, че пушките за миражи са просто парчета дърво, без никаква сила, жалка пародия на ловните или военните пушки, издялкани от шизофреници, неспособни да различат бълнуването от действителността. Младата жена бе на края на силите си. Скоро щеше да престане да се бори. Щеше да признае всичко, което искаха. Но това бе без значение — дълбоко в душата си щеше да запази убеждението, че дървените пушки са непобедими.

С иронична усмивка на нежните си устни Сия Тарас си помисли, че никога няма да стане маранка. Твърде е късно… Всички жители на Вариана щяха да станат маранци. Щеше да бъде маранец сред милиони други — така бе по-добре. Един ден цялата планета щеше да стане Мара. Мара, далечният град — все така далечен, но във времето, не в пространството. Планетата Мара! Мъжете и жените на Вариана щяха да поемат здраво в ръце съдбините си. Всеки щеше да бъде едновременно помагач и носач на маски, предан и играч на роли, мечтател и плащател, решител и небесен певец, поставач на камъни и търсач на неща… Всички щяха да бъдат пълноценни и свободни човешки същества. Ето че иде последната промяна. Наближава времето на Мара.

Някой хвана Сия за ръката — нисък, мускулест и много красив негър на трийсетина години.

— Харесваш ми — каза той. — Ела! Сия избухна в смях, но го последва.

— Казвам се Судан Боро — каза мъжът. Отведе я към поляните, където поклонниците се събираха в шумна и весела тълпа.

— Мислиш ли, че ще имаме време? — попита Сия.

— Време ли?

Вместо отговор я положи на тревата. Сия се почувства безкрайно млада. Сграбчи Судан Боро и го събори до себе си на земята. С ръка между бедрата й, той я притисна към себе си и започна да я съблича.