Читать «Празникът на промяната» онлайн - страница 38

Старецът вървеше между Лайна и Боро, а до тях — съвсем млада руса жена, която се казваше Йемена. Идваше от Натилондия и отиваше в Силбоа за първата си промяна.

Пет пари не давам за Основателя и митовете — каза тя. — Ще се променям и съм щастлива!

— Бих искал да знам как се казвате?!—попита Ослобо.

Боро, Лайна и Йемeна се представиха.

— Не вървете толкова бързо! — помоли Ослобо. — Мъчи ме ревматизъм, трудно вървя и затова губя всичките си спътници един след друг. Сам съм и се страхувам от промяната. Вече съм на седемдесет и една години — твърде стар, за да се променям. Трябваше да си остана вкъщи.

— Човек може да се променя на всяка възраст — каза Боро. Не трябва да се отказват подаръците на живота, а промяната е точно това, повярвай ми. Ще се подмладиш. Между другото не бих ти дал седемдесет и една години. Всичките ти страдания ще изчезнат, поне за известно време. И половите ти способности ще бъдат пълноценно възстановени, поне за известно време. Ще бъдеш щастлив както никога не си бил, поне за известно време. Ето защо промяната е празник. Така пожела да бъде Ослобо Маслорово. Няма никакво значение дали някога е съществувал. Какво мислите за това всички вие?

Щастлива съм повтори Йемена. — И съм само на двайсет и шест години!

— Промяната не е самоцел — добави Лайна. — Но все пак е едно хубаво приключение. Съжалявам, че този път няма да участвам.

Малката групичка сега съобразяваше крачката си с Ослобо Абдан и много поклонници, които вървяха по-бързо, ги задминаваха. Спря ги помагач и попита дали биха искали да работят едни ден по ремонта на пътя с бригада от мъже и жени, които се връщаха от Силбоа. Отивате на празника на промяната — каза им той. Не дължите нищо на кралицата и можете да продължите съвсем спокойно. Но от друга страна — справедливо е поклонниците да поддържат пътя за Силбоа, Понеже ми се струва, че не бързате… Нека тези, които могат и желаят, да дойдат с нас!

Без да се наговарят, Боро и Лайна последваха помагача към строежа. Йемена се поколеба.

— Бързам да стигна в Силбоа — каза тя на мъдреца от Юдерна. Усещам, че промяната ми се ускорява.

— Върви — каза Абдан. — Ти нямаш време за губене.

— Но трябва да те изчакам; другите заминаха да работят. Не искам да те оставя сам.

— Върви. Върви и не мисли за мен. Това е заповед на стар човек. Сполука!

На края на пътя беше спрял камион-кухня. Абдан извади от раницата си канчето и го подаде на една по-възрастна помагачка, която го напълни със супа. Подаде му го с тъжна усмивка.

— Не си млад, за да отиваш в Силбоа.

— Наистина е така — съгласи се Абдан. — На седемдесет и три години съм. Добра възраст за промяна! Какви зеленчуци и плодове имаш?

Подаде му половин ананас и сурова салата, обвита в лист от цвекло. Лицето й бе затворено, изопнато, погледът й — втренчен, слабите й набръчкани ръце трепереха леко.

— Нещо не е ли наред? — запита Абдан.

— Лоши вести — отговори жената, — но мъдреците от Юдерна не желаят да се говори за това. Поне засега.

— Мъдреците от Юдерна? Какви мъдреци от Юдерна?